— Тогава ни обяснете какво се разиграва тук!
— Моля! — Управителката на хотела посочи широкото силово кресло със седефен блясък до стената.
— Това е започнало преди шест години. Не, в същност още по време на строежа на хотела. Преди седем години изгорял Глеймис Касъл — древният замък от единадесетото столетие. Както всички стари шотландски замъци, и той се славел, че е обитаван от призраци. Но това само между другото — то, естествено, е пълна безсмислица. В Комитета за съвременна организация на отдиха било решено на мястото на стария замък да бъде изграден за трудещите се луксозен хотел с всички необходими удобства.
На това място Рандайк не можа да се сдържи и се усмихна иронично. Тази нощ наистина беше нещо неповторимо.
Управителката не обърна внимание на неговия мълчалив коментар и продължи:
— Развалините били заравнени и непосредствено до тях започнало строителството на новата сграда. Ако би трябвало да се вярва на сведенията, то още тогава са ставали необикновени неща — пластмасовите и бетонните разтвори често се втвърдявали преждевременно, цели машини и съоръжения били бракувани, защото изведнъж се проявявали необясними признаци на стареене на материалите, от които били направени.
— Ако питате мен — вметна техникът, — това не се е дължало на нищо друго освен на немарливостта на ръководството на строежа. С тия приказки са искали да прикрият собствената си некадърност.
Управителката махна с ръка.
— Накрая основите били готови. Но, представете си, на следната сутрин били обрасли с трева и изобщо в такъв вид, сякаш са от две хиляди години. — Управителката повдигна вяло ръката си. — И така, започнали отначало. Най-сетне хотелът бил завършен. Странните явления, които имахте възможност да наблюдавате днес, започнали още през първата година. Всичко било потулено и поради несправяне със служебните задължения бил уволнен тогавашният директор на хотела. И на втория не му провървяло. Самата аз съм от три години тук. — Управителката изгледа с упрек гостите си. — Оттогава не се бяха случвали особени произшествия. А сега… За щастие вие сте единствените ни гости.
Рандайк и София се спогледаха.
— Да не би духове? — промълви недоверчиво София.
— Никога ли не са били разследвани произшествията? Никога ли не сте се опитали да изясните причините?
Управителката се усмихна дружелюбно на Рандайк.
— Никой не вярваше на обясненията на персонала, а дори и на клиентите. Служителите бяха заменени с изпитани хора.
— В действителност звучи ужасяващо — намеси се техникът. — Трябва да се касае за необикновена повреда в кибернетичната система. Естествено, производителят отрича. В края на краищата излиза, че обслужващият персонал е некадърен. Самият аз съм изправен пред някакъв изключителен кибернетичен феномен. — Той имаше огорчен вид.
— Но все пак трябва да се намери някакво обяснение — извика София.
— Естествено — отговори някой.
Върху белия плот на бюрото на управителката стоеше белобрадият старец, висок около пет сантиметра. Силно наклонил глава назад, той съзерцаваше великаните. Целият се тресеше от смях.
Рандайк го изгледа внимателно. Беше уверен, че се касае за сполучлива триизмерна проекция.
— Ставате нагъл — каза хладно той. — Кой сте вие? Къде можем да ви намерим?
Подигравателното изражение изчезна от лицето на стареца. Той се поклони и изрече:
— Казвам се доктор Маклоъм. Роден съм преди около четиристотин и петдесет години в град Девъншър. В момента се намирам на тридесет метра под земята.
— Престанете да ни будалкате — каза укоризнено София.
В миг старецът изчезна. Появи се в нормален ръст в един от ъглите на стаята. На лицето му се четеше тъга. Каза замислено:
— Знаех си, че и вие няма да ми повярвате. От четиристотин години търся хора, които да ми помогнат. — Гласът му притихна. — Надявах се, че с новото време всичко ще стане по-хубаво. Ама и аз съм един глупак. Четиристотин години, но нищо не се промени. — Посочи управителката. — Вас ви интересуват само отчетите за успешното изпълнение на задачите. А вие — той се обърна към техника — се оправдавате с техническа неизправност. Разбирам ви, искате да не се нарушава спокойствието ви.
— Несправедлив сте към нас — каза София.
— Несправедливи бяха към мене! — извика старецът.
— Престанете — рече Рандайк. — Само дето не ни убихте. За мене вие сте престъпник.