— Аз самият станах жертва на престъпление.
— Тогава се обърнете към зелените кибернети. Ако вашият проблем надхвърля възможностите на тяхната програма, обърнете се към института.
Старецът поклати глава.
— Не искате да ми влезете в положението. Изглежда, ще се наложи да чакам още.
Рандайк се запита защо след всичките днешни неприятности слуша тези врели-некипели. Вероятно зад тази работа не се крие нищо друго освен измама. Задача точно за зелените кибернети.
— А ако ви помоля да ми вярвате? — попита старецът. — Може да ми помогне само човек, който би ми повярвал безрезервно. — Той протегна умолително ръце.
— Стига комедии! — извика Рандайк. — Вие изложихте на опасност живота ни, потъпкахте човешкото ни достойнство. Ще уведомим института. Там трябва да знаят как да ви намерят и да ви потърсят сметка. — Той посегна към ръката на София. — Ела, безсмислено е да стоим повече тук.
Тя се сепна от размисъла, в които бе потънала, и поклати глава. Той разбра погрешно израза на очите й и понечи да я обгърне закрилнически с ръка. Тя обаче избърза кран него към вратата.
— Почакайте! — извика старецът.
Рандайк се извърна. Имаше чувството, че трябва да изпречи тялото си между София и нещо, което я застрашава. Лицето му помрачня от отказа.
— Съжалявам ви — каза тихо старецът. — Вас вече нищо не може да ви учуди. — Образът му започна да избледнява и накрая се изпари в тънки струйки дим. Като изпод земята прозвучаха думите: „Да, разбирам, трябва да чакам друго време. Простете ми, не исках да ви досаждам с грижите си.“
— И незабавно престанете с безобразията си! — извика подире му Рандайк. Но не получи отговор. Само една въздишка, дошла отдалече, раздвижи въздуха край тях.
София вървеше мълчешком до Рандайк. Бяха нарамили няколко одеяла. В коридора бе станало още по-студено.
Рандайк поиска да подкрепи София, но, облегната на ръката му, тя стоеше безжизнено като кукла. Съпротивата й бе непонятна и го сковаваше.
Стигнаха до асансьора и стъпиха със страх върху платформата. Обаче тя се понесе нагоре като по заповед.
Не се поглеждаха. Помежду им стоеше някакво незабележимо същество. Стената на шахтата се плъзгаше безшумно надолу.
Рандайк се зарадва, когато чуха над себе си гласовете на приятелите. Подемникът бавно ги изкачи на техния етаж. Тези шестима души бяха единственото близко нещо през тая нощ.
Посрещна ги вик на ужас. Търсейки опора, Рандайк се вкопчи в ръба на изхода.
Пред тях стоеше група треперещи старци.
Тоя закръглен старец трябва да беше Волмар, а оня с побелелите редки мустаци — Гонсалес. Люис — още по-слаб от обикновено, приведен под тежестта на мистериозни години. Кога ли ги бе изживял? Трьолс — смален от всички страни, с бледа, оплешивяла глава, бялото на очите му — жълтеникаво от старост.
Чий бе викът на ужас? Рандайк погледна объркан София.
Още си личеше, че някога е била хубава. В очите й все още се таеше забележителната свежест, устата, макар и вече не така червена, бе съхранила темпераментното си по-трепване. Но като паспорт за преживените години линията на устните й се спускаше леко надолу към ъгълчетата.
Рандайк не посмя да помисли за себе си. Неволно огледа ръката, която държеше одеялата за приятелите им. Беше сбръчкана от старост. Под бледата, жълтеникава кожа изпъкваха възлести артерии.
Какво се бе случило с тях?
Объркан, Рандайк се приближи към приятелите и им даде одеялата. С лек жест подкани София да го последва.
Гласът на старата жена беше хрипкав. Тя отхвърли поканата на Рандайк и остана в средата на платформата.
— Но какво искаш? — В думите на Рандайк проззуча умора.
— Ще потърся стареца.
— Това е лудост! — изкрещя Рандайк. — Той е престъпник! — И размаха съсухрения си юмрук. — Всичко това дължим на него.
— Още ли не си проумял? — София наклони тъжно глава настрани. — Зад него се крие някаква тайна. Неговото страдание се превърна в наше страдание. Нима не искаш да го разбереш? Той има нужда от помощ. Аз му вярвам.
— Не помисли ли и за мене? — попита той почти безгласно. — Ти си моя жена, нямаш право да ме изоставяш. — Той й се закани закачливо. — През всичките тези години, откакто сме женени, ти непрекъснато ми погаждаш номера. И всеки път загазвах аз. Дори и децата се чудят на търпението ми. И всичко това, защото те обичам.
Петдесетте години на техния семеен живот му се видяха като съвсем кратък миг. Колко бързо се бе изнизало времето. Та нали едва в подземието той я бе докоснал за пръв път.
Платформата се заспуска надолу. София започна да се смалява.