— Много време ти трябваше, за да ми го кажеш, Рандайк.
Вече беше късно. Смешно бе — признание в любов от старец.
— София — извика той, — излагаш се на опасност!
Платформата със София неудържимо се отдалечаваше от него.
— Нима самият ти не остаря сред опасности? — долетя шепот отдолу. — Според тебе не си ли струва да се изложиш на опасност, за да спасиш някого?
Твърде дълго се беше колебал. Сега вече не се решаваше да скочи.
София се превърна в малко петънце в центъра на платформата, което се разтопи в мрака.
С вдървени крайници Рандайк се смеси с грудата от старци. След толкова много години, прекарани заедно, сега не изпитваха желание да говорят. Треперещи от студ, те се притискаха плътно един към друг, докато накрая ги налегна дълбок, оловнотежък сън.
Разбуди се от някакво безпокойство. Имаше чувството, че трябва да търси нещо, някакъв загубен предмет.
Волмар се наведе над него. Приятелят му протегна ръце пред преливащото си от изобилие тяло, за да му помогне да стане. Залитайки, се изправиха и останалите. Часовникът на Рандайк показваше три часа през нощта. Чувствуваше се зле, крайниците го наболяваха при всяко движение.
Кошмарът бе отлетял. Щастливи, те се разглеждаха взаимно, сякаш бяха свършили безкрайни години на ужасно тегло.
Отново бяха млади. Гледаха се и знаеха, без да са си казали и дума, че всички бяха сънували един и същ сън.
Къде беше София?
— Спомни си — каза Волмар, — тя тръгна да търси стареца. — Ръцете му описаха неуверено движение, когато добавяше: — Не биваше да я пускаме сама.
— Беше някакво неестествено състояние — промълви Рандайк. Но това не беше никакво извинение.
Мълчешком те сведоха глави, за да не се издадат, че се срамуват.
— Трябва да намерим София — каза Рандайк. Той забърза към шахтата. Тръгването му разкъса воала на обхваналото ги вцепенение.
Развълнувано наблюдаваше празната, безшумно плъзгаща се нагоре платформа. С болезнено чувство си спомни за съществованието си като старец. Обаче не си спомни нито една подробност от съвместния им живот със София. Но той бе съществувал. Дори и всичко това да е било сън, той щеше да я намери отново. Надяваше се, че е било само сън, чието фантастично сглобяване е продукт на някакъв нереален свят, който може да бъде коригиран. Тази мисъл го накара да въздъхне облекчено.
Докато платформата се спускаше надолу, Рандайк разказа за преживяванията му със София. Дори и сам не забеляза, че по време на разказа говореше от позициите на София.
— Мисля, че е някакъв луд — каза Люис без злоба, — объркан човек, заслужаващ съчувствие.
— Ти си бил цял криминалист! — възкликна Гонсалес. — Не смяташ ли, че може да се касае за някакво престъпление?
— През всичките петнадесет години, откакто работя в хармоничния институт, не ми е попадал подобен случай. Продължавам да мисля, че е някакъв нещастен умопобъркан.
— Остава само да се изясни как един слабоумен е могъл да се добере до централния кибернет — отвърна Волмар.
— Опростявате нещата — каза раздразнено Рандайк.
— А ти какво смяташ? — запита Гонсалес.
— Станали сме играчка в ръцете на някаква зловеща сила.
Гонсалес го прекъсна с рязко движение на ръката си.
— Да чуем Трьолс — предложи Волмар. — Може би той като физик ще ни изведе до друга гледна точка.
Трьолс бе мълчалив и почти винаги трябваше да бъде подканвай да говори. Затова пък сега още по-точно изказа мислите си.
— Изглежда, сме превърнати в играчка на изплъзналата се от коитрола техника. — С това той приключи обясненията си.
— Твърде просто е — подметка Гонсалес.
— Това представление преследва някаква цел — продължи невъзмутимо Трьолс. — То трябва да ни обърне внимание върху нещо. Върху какво? Бяха забележителни сцени, а! Като се сглобят, не образуват ли някаква мозайка? Беше, сякаш вече сме изживели живота си. Мислехме и чувствувахме като старци, разочаровани, лишени от илюзии, уморени. Преди това не знаехме колко ужасен е един такъв дълъг и празен живот.
— Старецът — прекъсна го Рандайк.
— Точно така. Може би сме живели неговия живот, изпитвали сме неговите чувства?
— София го е знаела още от самото начало — рече Рандайк. — Затова той искаше да я откъсне от нас.
— Вие се лутате около някакъв предполагаем модел — каза Люис.
— Чиста масова хипноза — махна с ръка Гонсалес.
Рандайк го изгледа спокойно.
— Хипноза, която оставя следи? — Той разголи рамото си. Точно под дясната му ключица личеше леко подут кръгъл белег. Значи не е било само сън. Или все пак?
Платформата отдавна бе спряла на дъното на шахтата. Те стояха като парализирани и почти не смееха да дишат.