— По дяволите — извика най-сетне Волмар, — не можем да стоим вечно тук. Трябва да намерим София.
— Може би тя имаше право — прошепна Рандайк.
Те напуснаха гравитационния подемник и плътно един до друг тръгнаха по пустите коридори. На тихите им повиквания не отговаряше никой.
Решиха да се разделят на две групи и да претърсят подземните етажи. След половин час се събраха отново. Не бяха открили нищо особено. Агрегатите работеха нормално.
Рандайк заговори разпалено:
— Какво ще стане, ако на София й се е случило нещо? Вината е моя!
— Глупости! — извикаха в един глас приятелите. — Всички сме виновни, не само ти.
Рандайк си помисли, че никога досега не ги беше виждал в такава светлина. От колко отдавна не бе изпитвал толкова голяма радост. През тази нощ всичко изглеждаше така ново и необичайно, че той с големи усилия успяваше да се овладее. Не се ли срещнаха през тази нощ за първи път? Не беше ли отчуждението, което го правеше неуверен и което чувствуваше дори и към самия себе си, като някакъв лъч, който хвърля светлина върху миналото?
Като вълни на прилив в него се блъскаха непривичната близост на София, нейните мисли, прикритата й нежност.
Каква тайна е имала пред вид? Подозирала ли е нещо, което е останало скрито за него? Той й завиждаше, докато му дойде наум, че няма никакви причини за това. Усмихна се на себе си.
Люис примигна срещу мътната светлина. С ръце в джобовете на халата и с леко присвити крака той стоеше облегнат на блока на ядрената батерия. С дрезгав глас каза:
— Трябваше да уведомим института или поне зелените кибернети.
— Как точно? — попита Гонсалес. — Хотелът е затворен херметически.
— София е в ръцете на някакъв луд! И двамата се нуждаят от помощ. Само хората от института разполагат с необходимите средства. — Той вдигна рамене. — Страхувам се от най-лошото. Поне зелените кибернети… — повтори той.
Гонсалес и Волмар изгледаха уморени Люис. Очите им бяха зачервени. Може би беше прав, може би се касаеше за живота на София.
Рандайк изчакваше, размишлявайки. Само Трьолс се оглеждаше неспокойно наоколо, като че ли все още търсеше някакъв тайнствен път, който изневиделица ще се открие пред тях, за да ги отведе при София. Изведнъж се закова на място. Сграбчи ръката на Рандайк.
От срещуположната бетонна стена се подаваше тънка, загоряла от слънцето ръка. Като отражение в бързо спускащ се поток тя извършваше неестествени, вълнообразни движения.
Като от мъгла от стената изплува София. Още миг като че ли беше обгърната от някаква невидима материя, след това тръгна усмихната към приятелите.
— Какво сте ме зяпнали?
Появяването й бе така неочаквано, че те се страхуваха да не би най-малкият шум да я прогони. Волмар я докосна по рамото.
София се засмя:
— Да не мислите, че това е духът ми?
Нейната веселост се предаде и на мъжете. Те я прегръщаха, целуваха я — всеки по свой начин, нежно, с любов. Рандайк я притисна като нещо, за което дълго е копнял. С неудоволствие отстъпи пред настояването на другите и я върна на компанията.
Люис въздъхна:
— Слава богу, че отново си сред нас. Сега ще изясним нещата.
— Нека не избързваме — каза Рандайк. — Остави я да разкаже. Имаш какво да ни кажеш, нали? — Погледна я в очакване.
Мъжете образуваха защитен кръг около нея. Гонсалес предложи да се постоплят в стаята на управителката на хотела, но София поклати отрицателно глава:
— Не мога да дойда с вас.
— Как така? — попита Гонсалес. — Нямаме повече работа тук.
— Хайде, София! Искаме час по-скоро да чуем какво ще ни разкажеш.
— Аз дойдох само за да ви кажа да не се безпокоите за мене. Трябва отново да се върна при него. Той има нужда от помощта ми.
— Стареца ли имаш пред вид? — попита Гонсалес. — Откри ли го? Къде се намира?
— Ако има някаква опасност за теб — каза Волмар, — няма да те пуснем.
През тази нощ Рандайк бе проклинал вече веднъж моментното си колебание. Извика припряно:
— Идваме с тебе, ще те придружим всички.
София се усмихна:
— Благодаря ви. Наистина няма никаква опасност.
Рандайк я погледна загрижено и недоверчиво:
— Какво мислиш да правиш?
София се поколеба за малко, после каза:
— Много е странно, няма да го разберете. Извинявайте…
Рандайк я хвана за раменете:
— Хайде, София, разкажи ни неговата история!
Тя постоя още миг облегната на него, после отново се обърна към останалите.
— Нека той самият ви разкаже историята си. Може би дори така е по-добре.
Напуснаха помещението и тръгнаха по безкрайни, сиви галерии.