София отвори някаква врата, която преди бе останала затворена за тях, защото не знаеха кода. По тясна стълба стигнаха до третия подземен етаж. Той беше най-долният.
Намериха се точно в канализацията. В средата по овален улей, идвайки от пречиствателната станция, към най-близкия открит воден басейн течеше бистра струя. Нямаше нужда да се навеждат, защото сводът бе достатъчно висок. Осветителни тела разпръскваха наоколо си сияние на големи разстояния едно от друго.
Рандайк вървеше точно зад София. Беше загубил ориентация. В коя посока се движеха? Готов всеки момент за среща с някаква смъртна опасност, той се взираше напред в здрача.
Трябва да бяха извървели около двеста метра, когато София се спря пред тясна цепнатина в стената. Тя се промуши първа през нея, а мъжете я последваха. Единствено Волмар трябваше да положи известни усилия, за да мине. Накрая продължиха похода си от другата страна.
Над тях зиданият коридор се извиси в плосък свод. Допотопни електрически крушки разпръскваха бледожълта светлина. Арки нарушаваха тук-там еднообразието на зида и образуваха ниши, от чийто мрак сякаш ги наблюдаваха невидими очи.
Въздухът бе застоял и влажен. От фугите между очуканите тухли се ронеше хоросан.
Никой не продумваше. Краката им пристъпваха почти безшумно по хоросановата прах. От време на време изшумоляваше някоя дреха.
Коридорът свършваше в ниско квадратно помещение, в чийто център имаше зидана подпорна колона.
Рандайк опипа камъните на тавана. По пръстите му полепнаха влажни зрънца хоросан. Сводът трябва да беше много, много стар. Дали пък не е част от изгорелия замък?
София ги очакваше пред някаква желязна врата от другата страна на колоната.
— Тези коридори са от някогашния Глеймис Касъл. Те са единственото, което е останало от него.
Тя се извърна и отвори тежката врата.
Тръгнаха по вита стълба, която водеше надолу покрай стената на кръгла шахта. Неодяланите камъни лъщяха от влагата. На около метър от пода на равни разстояния в стената бяха зазидани метални халки. Несъмнено се намираха в някогашна тъмница.
— Само като си помисля — прошепна Волмар — колко хора са били живи погребани тук!
— Има и по-лошо нещо!
Мъжете погледнаха София изненадано.
Тя не обърна внимание на това и хвана една от ръждясалите халки.
Най-долните стъпала на стълбата се раздвижиха и се плъзнаха безшумно в стената.
Откри се светъл, приветлив коридор, облъхна ги свежа въздушна струя. Те въздъхнаха облекчено, сякаш бяха преодолели някакъв безконечен лабиринт.
Късият коридор ги отведе в помещение, обзаведено с прастари мебели. Леглото, масата, креслото бяха функционални до безвкусица — комфортна клетка. Нима тук живееше някой?
През втора врата влезе белобрадатият старец. Огледа ги с изненада, но не неприятелски.
София представи присъствуващите един на друг.
Доктор Маклоъм кимна за поздрав. После попита дали нямат нещо против да ги почерпи с истинско шотландско уиски.
— От време на време си отмъквам от склада на хотела.
Петимата мъже вдигнаха смутено наздравица за своя странен събеседник. Старецът бе облечен в зелена, стигаща до коленете му роба, препасана с колан, и в тесни сиви панталони. Беше обут в ниски меки ловджийски ботуши. В този вид се бе появил пред Рандайк и София в подземието. Едва сега обаче Рандайк забеляза колко е изпокъсано облеклото му. В Маклоъм нямаше вече нищо призрачно. Сега той бе само един старец, облечен в стари, чудновати дрехи.
Маклоъм ги покани да седнат. Самият той се настани в един на места силно избелял люлеещ се стол до застланото с бледозелена покривка легло.
Известно време поседя с втренчен пред себе си поглед, после лицето му се оживи.
— Вашата приятелка вече ми разказа за вас — заговори той тихо, но уверено. — Действително се радвам да се запозная с вас. — В смеха му се прокрадваше добродушна ирония. — И сега сте дошли, за да охранявате приятелката си?
Люис го изгледа със смесица от недоверие и съчувствие.
— Разказвайте — помоли припряно Рандайк. — Разкажете ни съдбата си!
Старецът се усмихна, но очите му останаха сериозни.
— Простете ми, ако ви досаждам с моите грижи.
— Съвсем не — отвърна Рандайк, — искаме да узнаем какво ви гнети. Няма проблем, за който да няма разрешение.
Усмивката на Маклоъм се премести в очите му. Лицето му излъчваше дружелюбна насмешка, сякаш се забавляваше с многознайството на някое дете:
— Моят проблем е съвсем прост: аз живях твърде дълго. Или може би мислите, че четиристотин и петдесет години не са достатъчно много?
Маклоъм говореше толкова естествено, че думите му извикваха единствено лека изненада. Видът му не будеше присмех. Петимата мъже се примириха с мисълта за естествения му произход — неправдоподобно бе, че се намираха дълбоко под земята; неправдоподобни бяха тези стари зидове; неправдоподобна беше бедняшката стая с музейните мебели; неправдопобно бе всичко, което се бе случило тази нощ.