София доля чашите, но никой от приятелите не пиеше. Единствено Маклоъм си сръбваше. После стисна чашата с две ръце, сякаш тя бе единственото му спасение.
— Роден съм преди около четиристотин и петдесет години — в две хиляди и единадесета година, в град Девъншър. — Маклоъм говореше тихо и несигурно, сякаш първо трябваше да си припомни миналото.
Гонсалес и Люис се спогледаха.
— Моите родители — продължи старецът — бяха доста заможни и това ми даде възможност да получа образованието си в най-добрите университети в света. По-скоро съобразявайки се с нуждите на времето, отколкото със собствените си наклонности, следвах физика.
— Значи сме колеги — възкликна изненадано Трьолс.
Маклоъм го изгледа.
— В такъв случай вие би трябвало да разберете най-добре моя проблем. Известни ли са ви трудовете на Фримън и Равински?
— Само съм чувал за тях — отговори резервирано Трьолс. — Техните трудове днес се смятат за фантастични утопии.
— При кои невежи сте учили? — старецът се вгледа със съчувствие в Трьолс и продължи: — Фрнмън и Равннски бяха моите учители. Известно време спадах към кръга на най-близките им сътрудници. Съвсем скоро обаче ми се прииска нещо повече. Моите идеи ми изглеждаха по-смели. Тъй като исках да се посветя без никакви ограничения на научните си занимания, станах самостоятелен учен. Скромното ми състояние и добре платената частна доцентура в Оксфордския университет ми позволиха този лукс. Още докторската ми дисертация, която разглеждаше проблема за дискретното пренасяне на материята във времето, събуди интерес сред специалистите, въпреки че тя, както и работите на моите учители, се сблъска с неразбиране в консервативния академичен свят. Въпреки многобройните нападки скоро започнаха да ме смятат за многообещаващ талант. — Маклоъм се усмихна стеснително. — Някои не особено сериозни списания с обичайната за времето си мания по суперлативите ме нарекоха Айнщайн младши. Изобщо не мислех да използувам изследванията си за комерчески цели. Напротив, исках да служа на един-единствен идеал — на чистата наука. — Маклоъм вдигна ръката си, сякаш за да предотврати всякакви възражения. — Днес ми е ясно, че при тогавашните условия това изобщо не е отговаряло на действителността. Аз обаче се чувствувах достатъчно самостоятелен, за да не ме е грижа за мнението на другите. — На лицето му се изписа насмешка. — Когато човек достигне моята възраст, започва да вижда много неща по-трезво. Тогава смелостта и надменността ми бяха безгранични. Нямах страх нито от бога, нито от дявола. Аз, който се съмнявах във всичко, успях да докажа математически наличието на кримезоните в Артмановото пространство. — Думите му прозвучаха с дружелюбно превъзходство, когато се обърна към Трьолс: — Произтичащите от това последствия би трябвало да са ви ясни, колега.
Трьолс се облегна назад, за да почувствува твърдата опора на креслото. Жестът му имаше почти демонстративен характер.
— За съжаление познавам само повърхностно идеите, които на времето си са били в основата на тези трудове. Изследванията върху тези проблеми са били прекратени след Юнската революция през две хиляди петдесет и трета година. От философска гледна точка те са изглеждали съмнителни, а и практически неосъществими, като се има пред вид тогавашното положение. За момента е било важно да се преодолее наследството на старата система: не са могли да си позволят празни работи. — Трьолс направи безпомащно движение. — Може би са смятали практическите последствия за опасни.
— Значи ли това, че дори и по-късно не сте имали куража да го извършите?
— Вероятно са сторили добре — подметка Рандайк, — като са се отказали от пътешествията във времето. Дори и при успех каква практическа полза би имало едно такова начинание? Да се коригира миналото? Безотговорно. Да се ограби бъдещето? Безсмислица. Изкуствените революции никога не са имали успех. Трябва да назрее времето. — С движение на ръката си той отново даде думата на Маклоъм. Слушаше разказа му с нарастващо удивление. Този старец не беше нито смахнат, нито престъпник.
Маклоъм поклати недоверчиво глава, после, като че ли преобръщаше всяка дума в устата си, заговори бавно:
— Вярвах, че ще дойде времето, когато хората ще дораснат до тази отговорност. Тогава, разбира се… — Той се втренчи в чашата. — Риск… проклет риск…