Грей се върна в кабината. Пред тях имаше широк приток, който вливаше водите си в Сус.
— Това ли е? — попита той.
Марли кимна и умело насочи катера към устието на притока. Течението в него се оказа по-силно, отколкото в бавната Сус. Двигателят забоботи по-силно; лодката се заклатушка за момент. Секунди по-късно вече навлизаха в клисурата.
Грей се наведе, за да вижда по-добре през предния прозорец. И тук скалите бяха доста отдръпнати от бреговете на притока, което означаваше, че в миналото той е бил много по-широк. След обработваемата земя при Сус започваше изненадващо гъста кедрова гора, която запълваше потъналата в сянка клисура.
— Този приток има ли си име? — попита Сейчан.
Марли сви рамене.
— Не е отбелязано на картите, но ние, берберите, живеем тук от хиляди години. Имаме стари имена за всеки връх, долина и скала по тези места.
— Тя кимна напред. — Тази се нарича Асиф Азбар.
— Какво означава името?
— Най-общо Реката на скръбта. — Тя ги погледна. — От векове има истории за хора, които изчезват безследно тук. Вярва се, че клисурата е обитавана от духове. Почти никой не влиза в нея.
Сейчан погледна Грей. Изражението й беше недвусмислено.
„Ако търсиш входа на Ада… явно си избрал правилната река“.
30
26 юни, 11:20
Гибралтар
Все още в плен на борда на „Зорницата“, Елена стоеше пред извитите в полукръг панорамни прозорци на библиотеката, зяпнала монолитната варовикова скала, издигаща се на сто и двайсет метра над морето. Когато яхтата я приближи, Скалата на Гибралтар изпълни целия изглед.
— Един от Стълбовете на Херкулес — отбеляза монсеньор Роу, който стоеше до нея. — Лесно е да се види как скалата е получила името си.
Докато суперяхтата продължаваше напред, пред тях се откри западната страна на Скалата с множество пристанища, кейове и малкия град Гибралтар, сгушен под отвесните скали и гледащ към малък залив. Елена се загледа на запад. След около четирийсет и пет километра щяха да излязат от протока.
„След по-малко от час“.
След това имаше още толкова разстояние до град Кадис на южния бряг на Испания. А това означаваше, че времето й изтича.
— Скоро ще поискат по-добри насоки — напомни й монсеньор Роу. — Разстоянието между Кадис и Уелва е само стотина километра.
Елена се обърна към купищата книги, бележки и карти, пръснати из библиотеката. Сърцето й се разтуптя по-силно. Вчера беше успяла да убеди похитителите си, че полумитичният град Тартес, за който мнозина древни са смятали, че е Тартар, се намира някъде по южните брегове на Иберийския полуостров. И днес похитителите й щяха да поискат от нея да стесни търсенето. Или поне да предложи някои възможни места за проучване.
„Но кои?“
Беше се надявала, че ще разполага с повече време, за да намери някакви възможни отговори. За съжаление „Зорницата“ криеше някои трикове в ръкава си — или в този случай, под палубите си. Мария се обърна към прозорците. Тази част от библиотеката надвисваше над основната суперструктура и тя можеше да види лявото крило, порещо сините води.
Вчера, преди да насочи похитителите си насам, яхтата не беше разгънала двигателите си. Направи го едва след като се отдалечи от тунизийския бряг, разкривайки нещо, което беше останало скрито при тричасовото пътуване до Африка — че има подводни крила като по-малкия съд, който я беше докарал на борда й. След като разви пълната си скорост, „Зорницата“ пореше Средиземно море като сребърен кинжал.
Въпреки това на яхтата й трябваха повече от шестнайсет часа, за да стигне до протока. Елена се беше надявала, че пътуването ще е по-дълго — не само заради нея, но и заради групата на Джо, която щеше да разполага с повече време за разрешаването на хилядолетната загадка.
„Но в крайна сметка дали това ще промени нещо?“
Нямаше представа дали Джо и останалите имат някакъв напредък. За да им помогне, трябваше да накара кучите синове да претърсват южните брегове на Испания възможно най-дълго, което означаваше, че трябва да ги прати за зелен хайвер, при това достатъчно убедително, че да не могат да погледнат в истинската посока.
Тя погледна на юг, представяйки си западния бряг на Мароко. Когато златната карта се беше активирала, Елена беше достатъчно близо до нея, за да види как огнената река минава през Херкулесовите стълбове и започва да завива на юг, а не на север.
Представи си малкия рубин, който беше видяла край мароканския бряг на златната карта, където според геоложките данни нямаше никакви вулкани. Мястото съответстваше и на лъкатушещата линия между тектоничните плочи.