Докато летяха към планините, сърцето й затуптя още по-силно. Спомни си как беше държала малката Хури — моето ангелче, — преди да изтръгнат детето от обятията й. Току-що беше родила, още я болеше, тялото й беше плувнало в пот, но каква само радост беше изпитала, когато бяха сложили детето на гърдите й. Хури беше като горещ въглен, който я стопляше до сърцето й. Затвори очи и отново чу ангелския плач, когато й я отнеха — докато плачът не беше прекъснат от острието на ножа. Същият нож, който щеше завинаги да обезобрази и самата Нехир. Но не белегът й причиняваше най-силната болка.
Тя отвори очи с ледено обещание.
„Ще те прегърна отново, Хури… както и малкото си момче“.
— Виждам катер пред нас — докладва пилотът по личния й канал. — Спрял е край брега на реката.
Нехир се върна в настоящето.
„Възможно ли е да са те?“
Хеликоптерът се издигна още повече. През бинокъла Нехир виждаше добре малкия алуминиев катер с миниатюрната му кабина. Забеляза на кърмата някаква жена, която погледна нагоре, като си заслони очите с длан, след което отново продължи да се занимава с външния мотор. Наоколо не се виждаха други хора.
— Просто някаква местна — каза Нехир. — Продължавай напред.
Продължи да оглежда терена. Монсеньор Роу правеше същото от другата страна. Търсеха някакви следи от древно обитаване — разрушени стени, останки от кула, очертания на основи. Всичко, което би могло да загатне за древна цивилизация. Планът беше да прелетят по дължината на клисурата, след това да продължат с по-старателно претърсване пеша. Екипът разполагаше с данните от дълбочинен радар, който беше сканирал региона и бе открил потенциални места, които се оказаха много. Нехир се надяваше, че въздушният оглед ще намали площта за издирване.
Някаква суматоха откъсна вниманието й от клисурата.
Тя свали бинокъла и погледна покрай брат си към пилотската кабина. Вторият пилот се беше обърнал назад и възбудено махаше с ръка в посоката, от която бяха дошли. Развълнуваните му думи достигнаха до нея.
Сърцето й заби още по-силно.
— Намери място за кацане — нареди тя. Представи си малкия катер в реката. — Обади се на другите да се връщат и да кацнат южно от лодката.
Искаше врагът да се озове притиснат между двете групи.
Обърна се към Елена и изпита наслада от уплашената й физиономия.
„Скоро всичко ще приключи“.
17:55
От възбудения разговор между Нехир и пилотите Елена разбра, че нещо внезапно се е променило. Ревът на двигателите обаче заглушаваше думите. Все пак жестокият блясък в очите на Нехир, когато тя се обърна към нея, не вещаеше нищо добро.
Елена не беше единствената, която го забеляза.
Седящият срещу нея монсеньор Роу се обърна към Нехир.
— Какво има?
Погледът на Нехир не се откъсна от Елена.
— Току-що уловихме сигнал! — извика му тя. — Американците вече са тук.
„Сигнал?“
Роу се вцепени.
— Как? Къде са?
Нехир посочи назад в посоката, от която бяха дошли.
— Изглежда, че са открили нещо.
Елена се отпусна в седалката си с пресъхнала уста и впери поглед в Роу. Изглежда, монсеньорът не беше единственият предател.
В групата на Джо също имаше шпионин.
35
26 юни, 17:58
Висок Атлас, Мароко
Ковалски вдигна ципа си и се върна в пещерата, следван от Мак и отец Бейли.
„Така е много по-добре…“
— Готов съм — обяви той на останалите.
Мария поклати глава. Двете със Сейчан проверяваха снаряжението си и изпробваха фенерчетата.
— Защо мъжете все оповестяват на висок глас, че са се изпикали?
Ковалски възнегодува.
— Лодчицата на Марли нямаше тоалетна. Човек не може да стиска вечно.
Грейс стоеше при отворената порта, насочил лъча на фенера си към дълбините на Ада.
— Вижте това — извика им той.
Групата събра нещата си, взе фенерчетата и отиде при него.
Зад тях златните пламъци продължаваха да танцуват върху олтара, но лъчите на фенерите разкриха нова гледка от двете страни на отворената врата. Прекрачиха прага, за да разгледат по-добре. Две тромави бронзови фигури, два пъти по-големи от Ковалски, клечаха на масивните си бутове, подпрели се на лапи колкото подноси със сребърни коси вместо нокти. Високо горе главите им бяха приведени, с муцуни върху гърдите, сякаш спяха. Очите като черни диаманти обаче си оставаха отворени и се взираха в събралите се долу.