Стоеше в малката кабина на някакъв алуминиев катер на брега на плитка река. Делеше помещението с друга пленница, капитанът на катера — млада жена с гащеризон и каубойска шапка. Непознатата беше скръстила ръцете си на гърдите и гледаше намръщено.
Двете бяха охранявани от Кадир, който стоеше отвън на кърмата. Пазачът им носеше черна броня от кевлар, каска и голям автомат, под чиято цев беше монтиран гранатомет. Освен това на гърба си имаше мачете.
Други двама войници на Муса — Син и Дъщеря — стояха при носа на катера, въоръжени с автомати. Те предимно наблюдаваха отвесната скала наблизо и вероятно бяха разочаровани, че няма да участват в предстоящия щурм.
Елена погледна през предния прозорец на кабината. Нехир водеше двайсет или повече войници към скалата — целия си батальон с изключение на тримата, оставени да пазят пленниците.
И един друг.
Монсеньор Роу стоеше на прага на кабината. В едната си ръка държеше ключовете на лодката. Другата пленница, която се казваше Чарли Изем, не сваляше поглед от тях. Роу не обръщаше внимание на капитана, а гледаше към отвесната скала. Вероятно и той беше раздразнен, че са го оставили тук да чака какво ще открият.
Елена го изгледа кръвнишки.
— Откъде разбрахте, че другите са тук? Кой ви съобщи?
Роу въздъхна и я погледна.
— Всъщност нямаше да сме тук, ако не бяхте вие, доктор Каргил.
— Аз ли?
— Вие помогнахте на Джоузеф Ковалски да избяга.
— Не разбирам какво…?
— Докато обработваха раната от изгарянето на бедрото му, медиците тайно му имплантираха проследяващо устройство. — Роу предпазливо докосна превръзката под тънката си риза. — Повярвайте, покрай силната болка изобщо не е забелязал вкарването на импланта. Сигурно си е помислил, че му слагат антибиотици или обезболяващо.
Елена си представи превръзката на крака на Джо. Беше се смятала за хитра, че се е сетила да скрие бронзовите игли в нея. Но очевидно не бе единствената, решила да използва раната му за своите тайни цели.
— Изгубихме господин Ковалски, когато той се озова във водата и блокира предаването на импланта. След това успя да избяга извън обхвата му. Така че временно го изгубихме. — Роу отново погледна към скалите. — Допреди малко.
Елена се облегна на стената на кабината.
„Ако Джо не беше избягал…“
Марли наруши настъпилата тишина.
— Вие сте свещеник, поп — рече тя. — Защо помагате на тези batards?
Роу се намръщи и я измери с поглед, сякаш се мъчеше да реши дали си заслужава да й отговори.
— Аз не съм просто свещеник, както казвате. Аз съм от Църквата на Тома. Ние се придържаме към принципа Търсете и ще намерите, което означава, че отказваме да седим и да бездействаме. Вместо това нашите членове активно търсят пътя, който Бог е избрал за нас. Точно това направих и аз.
— За да доведете края на света — каза Елена.
— За да положим огнените основи за завръщането на Христос — поправи я Роу. — Виждал съм зверствата, извършвани от хората. Едни към други. Към планетата. От десетилетия като археолог, историк и префект на най-секретната библиотека на Църквата аз наблюдавах и записвах упадъка на човечеството. Гледах как положението се влошава. Краят е близо. Не го ли усещате? Лудостта, жестокостта. И аз отказвам да седя и да чакам, без да предприема каквото и да било. Възнамерявам да живея достатъчно дълго, за да видя завръщането на Христос, когато светът ще бъде пречистен от несъвършенствата и покварата.
Марли скръсти ръце на гърдите си.
— Аха, oui, значи сте нетърпелив. Това искате да кажете.
Елена трябваше да сложи длан на устата си, за да не се разсмее. С огромно задоволство видя ужасената физиономия на монсеньора, която бързо премина в гняв. Роу се принуди да изсумти и да се извърне.
— Изглежда по-добре да се борим за човечеството, отколкото да лежим и да чакаме Бог да ни спаси — промърмори под нос Марли и погледна Елена. — N’est-ce pas?
Елена кимна. „Определено“.
Но други не споделяха това мнение.
Елена се обърна към скалата. По нея вече се катереха дребни черни фигури. Тя се замоли Джо и приятелите му да намерят къде да се скрият, та дори това да означаваше да навлязат зад вратите на Ада.
Защото едно беше сигурно.
„Времето им изтича“.
18:18
Сейчан беше приклекнала до едната бронзова врата, недалеч от лапата на гигантското куче. Басейнът на олтара в пещерата беше помръкнал до тъмночервено. Вратите на Тартар обаче не помръдваха. По-рано тя се беше опитала да ги затвори, но те като че ли бяха застопорени от някакъв скрит механизъм.