Тя огледа тъмния град около нея.
„Дали това място не е още едно свидетелство за влиянието на Наблюдателите?“
Така или иначе, независимо дали се бяха научили сами, или ги бяха научили някакви неизвестни учители, феаките определено бяха създали чудеса.
Както чудесни, така и чудовищни.
Дългото стълбище свършваше в огромна полирана купа във варовика. Празно езеро, широко може би четиристотин метра и дълбоко двеста. Другите стълбища също свършваха тук. По ръба на празния басейн имаше кръг от стотици гигантски бронзови риби с тъмни люспи. Всички имаха извити нагоре опашки и бяха поставени под ъгъл, с вдигнати глави и отворени уста.
Мария си представи как от отворените им усти блика вода — стотици фонтани, пълнещи огромното закрито езеро. Точно над него на тавана имаше бронзов диск, който би трябвало да изобразява слънцето.
Мария си представи как обитателите на града си устройват пикници под това студено слънце, родители, гледащи как децата им се плискат във водите и скачат под струите на фонтаните. Как малки лодки се носят по спокойните води.
Беше наистина чудесно.
Но и чудовищно.
Срещу портите на двореца над сухата купа се издигаше една последна бронзова скулптура. Извисяваше се колкото триетажна сграда, кацнала на ръба на езерото; предните крайници с огромни нокти бяха потопени в него, сякаш създанието се канеше да навлезе в купата. Фигурата приличаше на някаква чудовищна майка на стотиците бронзови риби — звяр амфибия с шест дълги шии, които се виеха високо над езерото и завършваха с глави на крокодили.
Мария се загледа нагоре към отворените челюсти с остри като на акула зъби.
„Е, може пък децата да не са обичали да си играят тук“.
И това не беше единствената опасност.
Джо посочи с оръжието си средата на езерото, където зееше огромна дупка.
— Знаеш ли, може би онова там е истинският вход към Ада.
Като се имаше предвид колко гладки и стръмни бяха стените тук, никой не изгаряше от желание да слезе долу и да погледне.
„Особено когато времето ни изтича“.
Грей отново ги подкани да се размърдат и посочи покрай ръба на езерото към едно по-тясно стълбище, което водеше нагоре към двореца. Стъпалата му отразяваха светлината на фенерите им.
— Струва ми се, че и те са златни — отбеляза Мак.
— Явно на местните владетели червеният килим не им е бил достатъчен — промърмори Джо.
Тръгнаха бързо покрай езерото към стъпалата — и изведнъж в огромното пространство отекна оглушителен гръм. Всички замръзнаха за момент и се спогледаха. С изключение на Аги, който изкряска от рамото на Сейчан и скри лице в шията й.
Джо поклати глава.
— Май си имаме компания.
39
26 юни, 18:52
Висок Атлас, Мароко
Когато реактивният снаряд се взриви на стотина метра от нея, Елена се сниши на борда на катера. Гърмежът, уловен между двете варовикови стени на клисурата, беше оглушителен. Тя се надигна и видя облака прах и пушек, бълващ от отвора на пещерата.
Под него черни фигури изскочиха от гората и се затичаха към отвесните скали.
Елена вече беше научила какво е станало по-рано, как Нехир не успяла да мине през някакви скрити бронзови врати, преди да се затворят. После двама от хората й се върнаха от кацналия на север хеликоптер. Единият мъкнеше тръбата на гранатомет, а другият — два дълги реактивни снаряда.
От кабината на катера Елена гледаше как войниците се катерят по скалата и изчезват в разсейващия се дим. Изчака няколко секунди.
Никой не излезе обратно. Очевидно не бе имало нужда да използват втория снаряд.
„Успели са“.
Явно си бяха пробили път през портите.
Елена се обърна, разтревожена за Джо и останалите. Но в онова, което видя, нямаше логика. Марли извади пистолет изпод една възглавница и го вдигна, докато се обръщаше. И докато вниманието на монсеньор Роу и Кадир беше насочено към скалата, пристъпи напред и стреля.
Първият куршум улучи монсеньора в крака и събори слабата му фигура от прага. Докато той падаше, вторият улучи Кадир в главата — или по-скоро в каската. Куршумът рикошира, но ударът отхвърли мъжа назад и той падна през кърмата в реката.
Марли сграбчи Елена за ръката.
— Хайде.
Двете изтичаха на палубата към фалшборда, гледащ към брега. Синът на Муса, който стоеше на пост там, надникна над преградата, без изобщо да подозира, че пленниците изведнъж са се сдобили с оръжие. Марли, която беше преценила всяка позиция, не беше толкова отпусната. Стреля в лицето му от разстояние не повече от метър. Тялото му отлетя назад и се просна на пясъка.