Двете скочиха заедно през парапета. Приведена, Марли се промъкна към носа на лодката и стреля под извивката му. От другата страна се чу писък.
Чарли заобиколи катера. Елена побърза да я последва. Приведена, тя видя как Чарли приближава Дъщерята на Муса, която пазеше онази страна. Жената беше паднала, куршумът беше раздробил глезена й. Въпреки това пълзеше към автомата, който беше изпуснала на пясъка.
Чарли се промъкна зад нея и най-хладнокръвно я застреля в тила, под ръба на каската. Тялото на жената подскочи и се отпусна безжизнено.
— Вземи автомата — нареди Чарли, като прикриваше Елена с пистолета, докато двете отстъпваха към гората.
Елена се подчини — или се опита. Посегна към ремъка на оръжието, но пясъкът до него експлодира и я накара да отскочи назад. Трясъкът на автоматична стрелба я пропъди.
„Кадир…“
Чарли стреля към кърмата на катера и за момент принуди гиганта да потърси убежище. Това им спечели достатъчно време да стигнат до гъстата кедрова гора и да се втурнат през клоните в търсене на прикритие.
И тогава светът отдясно на Елена експлодира.
Върху тях се посипаха иглички, клонки и кора.
Елена си представи оръжието на Кадир с монтирания под цевта гранатомет.
Чарли я сграбчи за ръката и я помъкна в обратната посока — но бяха посрещнати от нова експлозия пред тях. Двете свиха настрани. Кадир явно стреляше слепешком в гората, но беше достатъчно само веднъж да изкара късмет.
— Бягай! — извика Чарли.
— Къде!
— Надалече!
„Ясно“.
Засега нямаха нужда от друг план.
Побягнаха навътре в гората.
18:54
Нехир беше навлязла на трийсетина метра в тъмния тунел, когато чу приглушените гърмежи зад себе си. Погледна назад към осветената от слънцето пещера, в която димът и прахта още не се бяха разсеяли напълно. Реактивният снаряд беше отнесъл едното крило на вратата и сега то лежеше на земята зад нея.
Останалите й двайсет и двама Синове и Дъщери се бяха събрали около нея в тунела.
Нехир си помисли дали да не изпрати един-двама да проверят какво става. Но докато напрягаше слух, нови гърмежи не последваха. Това й беше достатъчно да се обърне и да даде знак на останалите да я последват. Докато не видеше сметката на криещите се тук американци, искаше всичките й оцелели войници да държат това място.
Ако зад нея имаше някакви проблеми, Кадир щеше да й пази гърба — както беше правил през целия й живот.
Задоволена от тази мисъл, тя се затича с вдигнат автомат, следвана от останалите. Ярките лъчи на фенерите, монтирани на оръжията им, прорязваха мрака пред тях.
И тогава нов звук я накара да забави крачка.
Този път не беше гръм — а ниско, дълбоко, злокобно боботене, което идваше от всички страни. Усети го в краката си. Всички косъмчета на ръцете й настръхнаха.
„Какво издава този звук?“
Вдигна ръка, нареждайки на отряда си да спре.
Отново се озърна назад. Загледа се към пещерата, която почти беше изчезнала зад завоя на тунела. Отново забеляза падналата бронзова врата, резултат от насилственото им проникване тук.
„Може би не трябваше да го правим“.
VI. Освободеният Прометей
Но чуй сега за друго страшно зрелище.
Избягвай Зевсовите неми кучета —
грифоните извитоклюни, конните
и еднооки войни — аримаспите,
заселени край златните Плутонови
води. Не приближавай.
Есхил, „Прикованият Прометей“,
430 г. пр.н.е.[8]
40
26 юни, 18:52
Висок Атлас, Мароко
— Простете, че се натрапваме — промърмори Ковалски.
Когато групата заобиколи огромното езеро и стигна златното стълбище, водещо към двореца, целият град около тях вече беше започнал да боботи.
— Явно противниците ни са задействали някакъв защитен механизъм, когато са разбили вратата — каза Грей.
— Вижте! — Мария посочи наляво, към най-високото ниво на града.
В горния край на най-близкото стълбище бронзовата врата, която запечатваше намиращия се там тунел, беше започнала да се отваря. Под нея изригна тъмна вода. Ковалски се завъртя в кръг и видя, че същото се случва в началото на всички основни стълбища.