— Не сме сами тук — изстена Мак.
И не само тук.
Зад тях се чу далечен гърмеж на пистолет, последван от нова стрелба и по-силната експлозия на граната. Групата се огледа разтревожено.
Грей погледна Сейчан.
Тя само се усмихна доволно.
„Явно мисията й отпреди малко не е била напразна“.
19:22
С опрян в рамото приклад Нехир си проправяше път през касапницата.
Навсякъде около нея от потъмнелите метални стени отекваха писъци. В тази част на Тартар лабиринтът от къщи и кули, всичките заключени и с капаци на прозорците, не предлагаше никаква защита. Нехир се долепи до стената на една сграда.
Отпред кръвта блещукаше на локви по камъка, отразявайки светлината на факлите. Зад нея една Дъщеря изпълзя от странична алея, след което тялото й беше рязко издърпано обратно. Чу се хрущене на кости. Един Син изтича облещен покрай позицията й, обхванат от паника и без оръжие. Когато стигна някаква странична улица, бронзов бик излетя от нея, блъсна го и го наниза на рогата си, след което изчезна с грохот на копита, оставяйки след себе си само писъците на нещастника.
Някъде наблизо избухна залп гранати.
Нехир остана приклекнала на позицията си. Вече беше открила, че шумът привлича огнените пазители и движението ги насочва към жертвите им.
Урок, научен твърде късно.
От разбитата тераса беше повела групата си до средното ниво на града, като изгуби двама души, докато прекосяваха един от потоците, преди да закрепят въжетата. След това беше продължила по най-прекия път през нивото, който ги отведе в лабиринт от къщи, кули и тесни улици.
Малко след като влязоха в него, един от Синовете се спъна на импровизиран капан, заложен на една улица. Изтрещя пистолет и куршумът раздроби пищяла му. Синът падна и закрещя от шок и болка. Капанът обаче се оказа много по-смъртоносен — изстрелът и виковете привлякоха нежелано внимание.
Преди някой да успее да стигне до падналия им другар, някакво крилато създание — харпия — скочи от една от близките сгради, подобно на оживял водоливник. Нещото се нахвърли върху друг от хората й и го разкъса с огнения си клюн. Екипът успя да отблъсне звяра, като откри огън. Гърмежите обаче привлякоха други ужасни чудовища, спотайващи се в сенките. Още хора от екипа й изгубиха живота си. Не след дълго стрелбата отекваше навсякъде, подчертавана от измъчени писъци. Тесните лъкатушещи улици и алеи се превърнаха в адско ловно поле.
Обзетият от паника екип се пръсна във всички посоки.
Нехир вече беше разбрала какво трябва да направи.
„Да се махна от това ниво“.
Долепила гръб до стената, тя се плъзна напред със затаен дъх. Притискаше автомата към гърдите си, без да смее да го използва или да го захвърли. Стигна следващото кръстовище и надникна зад ъгъла. Една граната се взриви зад нея, стресна я и я накара да изскочи на открито. Тя приклекна, но наоколо нямаше нищо, което да я застрашава непосредствено.
Издиша с облекчение и забърза по страничната улица. Няколко крачки по-нататък се натъкна на изкорменото и стъпкано тяло на Сина, който беше отнесен от развилнелия се бик. Мина предпазливо покрай него, като се оглеждаше за звяра.
Някаква ръка я сграбчи отзад и я дръпна в тясна алея, която не беше забелязала в полумрака. Нехир се извъртя и видя заместника си Ахмед, който стоеше там с други двама Синове. Той вдигна пръст към устните си — очевидно беше научил същия урок.
После махна назад към алеята и посочи надолу.
Подобно на Нехир, той също беше осъзнал, че единствената им надежда е да се махнат от военната зона, което означаваше, че трябва да се промъкнат незабелязано до следващото ниво. Нехир кимна и го остави да води. Той тръгна по заобиколен път, който ги принуждаваше на някои места да се провират между сградите. Но колкото по-тясно, толкова по-добре. Така едрите ловци не можеха да се доберат до тях.
Накрая успяха да стигнат до едно стълбище, което минаваше между нивата. Ахмед й махна да тръгне първа. Нехир не възрази и се спусна бързо в по-тихите сенки на долното ниво. Ахмед я следваше по петите, водейки останалите. Когато стигнаха края на стълбището, тя се обърна и видя как последният от групата беше грабнат отзад и вдигнат във въздуха.
Синът зарита и запищя в обятията на висока бронзова жена.
Прекрасно изваяното й лице отразяваше пламъците на града. Жената обърна Сина в обятията си и се наведе, сякаш искаше да го целуне, но не с устни. От косите, обрамчващи лицето й, се появиха десетина бронзови усойници, плюещи зелено масло и огън. Те поразиха мъжа в гърлото и лицето. Едва тогава Медуза се изправи и вдигна високо пленника си. От раните му лумнаха пламъци, а плътта му почерня от разпростиращата се огнена отрова.