После лицето на Сина експлодира, откъсвайки плътта от черепа.
Ахмед сграбчи Нехир за рамото и я дръпна в сенките. Тя забърза напред. Чу зад себе си тежкото тупване на тяло върху камъните — Медуза беше захвърлила плячката си.
Нехир с облекчение се скри в плътните сенки и мислено благодари на Аллах, че я е пощадил. Заедно с двамата мъже продължи по най-тъмния маршрут през нивото, оставяйки след себе си ужасите и кръвопролитията. Нехир поглеждаше нагоре, като от време на време зърваше блестящия дворец и златната му порта.
Вече разбираше защо врагът беше атакувал така решително вратите.
„Търсят друг изход“.
Тази мисъл беше достатъчна да я пришпори напред. Нехир възнамеряваше да живее. Но онова, което я подкрепяше най-силно, което сдържаше бушуващия в нея ужас, беше едно по-силно желание. Тя си представи капана. Знаеше кой го е заложил. И сега имаше и друга мисия освен оцеляването.
Отмъщение.
19:24
Скрита зад един златен трон, Сейчан правеше всичко по силите си да накара Аги да мълчи. Остави макака да стиска гърлото й. Аги цвърчеше в шията й, а тя беше доближила устни до ушите му и шепнеше тихо, като се мъчеше да го успокои с топлината на дъха си.
Ковалски помагаше по-малко и от маймунката.
— Това е адски сбъркано — прошепна той до нея, без да откъсва поглед от главната зала.
Мария го сръчка с лакът да замълчи. Грей, Мак и Бейли бяха приклекнали на няколко метра от тях зад другия трон.
Преди минути групата се беше разделила, за да огледа набързо каменните коридори от двете страни на високото каменно огнище. Екипът на Сейчан беше осветил с фенерчетата си левия тунел и бе открил само малко помещение, което не изглеждаше особено обещаващо.
Грей беше изкарал по-голям късмет и им бе махнал да отидат при него. Но докато групата на Сейчан се насочваше към него, тронната зала прие нови гости, които ги принудиха да се скрият.
Разнородните бронзови фигури продължаваха да излизат в залата от съседните коридори и галерии. Сейчан вече беше преброила няколко десетки. По-рано групата беше чула създанията да се мотаят и дрънчат в дълбините на двореца, бавно приближавайки тронната зала.
За разлика от бронзовите ужаси отвън, тези бяха човекоподобни — мъже и жени с отдавна потъмнели от времето лица. Бяха изработени с дълги туники, препасани с колани на кръста. Косите на жените бяха сплетени и украсени с цветя. Някои от мъжете имаха високи шлемове с гребени и носеха щитове. По всяка вероятност тези по-малки създания бяха прислужвали навремето на владетелската фамилия.
Сейчан предполагаше, че вижда най-правдоподобното пресъздаване на феаките. За съжаление механизмите, които задвижваха тези конструкти, бяха по-деликатни от тези на едрите създания отвън. Те не бяха издържали толкова добре на изпитанията на времето. Някои тътреха крака, куцаха или вървяха с вяло отпуснати ръце.
Но тези мъже и жени не бяха най-тъжната гледка.
Сред тях имаше и бронзови деца. Някои от тях също бяха повредени и се мъкнеха като отдавна забравени и ръждясали играчки. Сейчан си помисли, че вероятно са били изработени, за да играят с децата на владетелите. Имаше дори потъмнели от времето бебета — малки бронзови херувими с червени бузи и дебели ръчички и крачета, които пристъпваха тромаво или пълзяха по каменния под на залата.
Въпреки безобидния външен вид на множеството опасността беше очевидна. Много от създанията бяха непокътнати и се движеха решително и отмерено. Ярките пламъци нагорещяваха заплашително бронзовите им тела. И подобно на пазителите на града, създанията тук бяха привлечени от шума при портите на двореца. Те се насочиха твърдо натам, готови да защитят царството. Най-вероятно се бяха активирали, когато стрелбата на Ковалски беше разбила едната врата.
Грей изчака в залата да останат само няколко създания, предимно повредени, след което даде знак на всички да го последват. Затича се приведен към коридора, клекна в сенките и замаха с ръка на останалите.
Всички забързаха към него, като се движеха колкото се може по-безшумно.
След като се събраха, Грей ги поведе по засводения коридор, изсечен във варовика. Тунелът, осветен от дълга поредица факли, сякаш нямаше край. Никой не проговори, докато не се отдалечиха толкова, че вече чуваха единствено собствените си стъпки.
— Това определено води някъде — най-сетне прошепна Мак.