Трябваше да се срещнат с нея в Гренландия веднага щом кацнат. Ковалски едва не се опита да погледне отново часа, когато си спомни за третото предупреждение. Геотермалната морска вода беше богата на разяждащ силициев двуокис, който можеше да повреди метални предмети. Това означаваше, че трябваше да оставят всякакви верижки, пръстени и часовници в съблекалнята. Включително и евтиния му „Таймекс“.
Но зарязаният часовник не беше най-големият повод за разочарованието му.
Ковалски се потопи още повече във водата.
Беше си мислил, че срещата с Баако ще бъде перфектен момент. После това се прецака. Затова когато Мария предложи романтичното отклонение до горещите извори, идеята му се видя чудесна. Представяше си палми, джакузита, шампанско. И се намръщи на реалността — серия свързани помежду си бетонни басейни, пълни с воняща на сяра вода и заобиколени от голи скари черна вулканична скала.
Поклати глава.
„Май не ми е писано“.
Определено не беше от класата на Мария.
Ковалски беше обикновен моряк от Военноморските сили, попаднал едва ли неслучайно в елитна секретна група, свързана с АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Другарите му от „Сигма“ бяха привлечени от различни специални части и допълнително обучени в научни области. Ковалски имаше само средно образование и вроден талант да взривява неща, което го направи експерт по взривовете в отряда. Макар че се гордееше с ролята си, той не можеше да се освободи и от дълбокото си чувство за несигурност, сякаш е някакъв измамник. Символът на „Сигма“ беше гръцката буква Е, която означаваше „сборът на най-добрите“, сливането на мозък и мускули, на войник и учен. Ковалски обаче знаеше, че „Сигма“ разчита много повече на яките му мускули, отколкото на острия му ум.
„И аз мога да приема това“.
Но се страхуваше, че не може да приеме нещо друго.
Рязко изсвирване привлече вниманието му към стройната фигура на Мария, която плуваше по гръб към него, като риташе само с крака. В двете си вдигнати ръце държеше чаши.
— Няма ли да помогнеш на момичето, голямо момче?
Той се подсмихна и лениво плесна с ръце.
— Знаеш ли, трябва да изхвърлиш лабораторната престилка и да започнеш да работиш като сервитьорка. Особено с тези бикини. Ще изкараш куп пари.
Тя доплува до него и седна на потопената пейка, без да разлее нито капка от чашите.
— Вземи.
Ковалски взе високата чаша, пълна с някакъв противен зелен бъркоч.
— Предполагам, че не е бира.
— Съжалявам. Тук се живее само здравословно.
— И затова ми носиш чаша водорасли.
— Съвсем пресни. Остъргали са ги сутринта от дъното на басейна. Ковалски я погледна, за да види дали говори сериозно.
Тя завъртя очи и се облегна на него.
— Зеленчуков коктейл, тъпчо. Къдраво зеле, спанак, ако не се лъжа… Ковалски се дръпна от чашата си.
— Май предпочитам водораслите от басейна.
— Всъщност може да има и водорасли. Но всичко е смесено с банани. Което ми се видя уместно, като се има предвид… — Мария вдигна чашата си и чукна неговата. — За Баако.
Ковалски подуши съдържанието и направи противна гримаса.
— Гадост. Не мисля, че и изгладняла горила би опитала това нещо.
— Въпреки че уговорих бармана да добави и три шота ром в твоето ли?
— Сериозно…? — Ковалски отново погледна питието си и отпи глътка. Усети вкуса на банан — и сладкото парене на рома по езика и в носа си. Кимна одобрително.
„Не е чак толкова зле“.
Мария отпи голяма глътка и обърна тъмносините си очи към него.
— Разбира се, после го уговорих да добави четири шота в моето. Ковалски я изгледа оскърбено.
Ръката й се плъзна по голия му крак и под края на банския му.
— Не мога да позволя да се напиеш прекадено. Имам планове за теб, когато се върнем под душа. И знам, че не държиш много на…
— Извинете — обади се глас зад тях.
Ковалски изобщо не беше чул слабия мъж в поло на Синята лагуна, който ги беше приближил отзад. Мразеше да го хващат неподготвен, особено в момент като този.