Дори Ковалски го забеляза, облегна се на Бейли и изстена.
Дискът се завъртя напред с една трета, съкращавайки времето им с толкова. Грей се дръпна, като проклинаше хитроумието на Хунайн. Устройството беше замислено така, че да не позволи да го бърникат.
— Колко ни остава? — попита Бейли.
Грей посочи вратата.
— По-малко от десет минути.
45
26 юни, 20:08
Висок Атлас, Мароко
Елена тичаше през горящата гора.
Зад нея кедрите избухваха в пламъци като факли. Горещият пушек обгръщаше всичко. Навсякъде бушуваха пожари. Тя продължаваше напред в търсене на някакво убежище, на някакъв изход. Очите й се бяха насълзили, едва си поемаше дъх.
Марли тичаше до нея, хванала ръката й. Лицето й лъщеше от пот и беше омазано със сажди. По бузите й се стичаха сълзи, вероятно дължащи се не само на пушека.
— Насам — подкани я Марли и я задърпа в посоката, в която димът изглеждаше по-разреден, а гората — по-тъмна.
Елена се препъваше и залиташе до нея.
„Няма да успея“.
Изведнъж дърветата и от двете им страни изчезнаха. Слънцето, все още закрито от пушека, засвети ярко.
Елена се огледа и веднага разбра къде се намират.
„0, не!“
Погледна нагоре по отвесната скала на пластове към зеещия отвор на пещерата. Всички бяха отишли там и бяха изчезнали неизвестно къде.
Елена забави крачка.
Не искаше да ги последва.
Марли обаче не й остави избор и стисна ръката й още по-силно.
— Трябва да се скрием.
Помъкната напред, Елена си даде сметка, че Марли е права. Гората зад тях гореше, реката със сигурност се наблюдаваше, така че трябваше да се скрият и да измислят някакъв начин да се измъкнат от тази каша.
Когато стигнаха до отвесната стена, Марли пусна ръката й и започна да се катери — и тогава скалата се пръсна от автоматичен откос над нея.
Марли се сви и скочи обратно долу при Елена. Двете долепиха гърбове до скалата. От края на горящата гора, при реката, където беше катерът на Марли, се появи Кадир — черна фигура с вдигнат автомат.
Беше ги принудил да се върнат тук и сега беше готов да ги довърши.
Марли се опита да тръгне към пламъците и пушека, но Кадир стреля в краката й и я накара да отскочи назад. Той тръгна към тях, като скъсяваше дистанцията и правеше измъкването им още по-невъзможно.
Зад него се появи друга фигура.
Монсеньор Роу куцаше зад Кадир. Беше го последвал от лодката.
Бедрото му беше превързано с бял бинт там, където Чарли го беше простреляла при опита им за бягство. Лицето на свещеника беше потъмняло, очите му горяха от болка и ярост.
Кадир спря пред тях с гръб към горящата гора.
— Убий и двете! — извика Роу.
Кадир не показа никаква емоция. С типичния си мъртвешки поглед просто насочи автомата към Чарли и стреля.
20:09
Нехир се спотайваше недалеч от златното стълбище, водещо нагоре към двореца. Криеше се зад едноетажна къща. От другата страна на стълбището бяха Ахмед и последният оцелял Син. Беше им отнело твърде много време да прекосят града, като се придържаха към сенките и избягваха пламтящите ловци.
Но Аллах й се усмихваше и награждаваше предпазливостта й.
Тя подаде глава, колкото да зърне фасадата на двореца на трийсетина метра над нея. Не смееше да приближи повече. Там горе се движеха чудовища, забулени в дим и задвижвани от пламъци. Един паяк с тънки крака и размерите на автобус приближаваше портите, като стъпваше около и върху събратята си. По-дребна фигура на сияещ бронзов воин с шлем излезе и спря в горния край на стълбището.
Нехир мислено го подкани да си остане там — и Аллах отвърна на молбата й.
Воинът се обърна и изчезна обратно в дима.
Нехир чу зад себе си слаб свистящ смях, толкова тих, че не беше сигурна дали е истински. Въпреки това настръхна цялата, скри се зад постройката и се огледа. Не видя нищо. Погледна към Ахмед, който продължаваше да гледа нагоре към двореца и явно не беше чул нищо. Нехир тръсна глава и разтърка ухото си, което още пищеше от всички взривове и гърмежи.
Пусна ръка.
„Достатъчно“.
Съсредоточи се отново върху непосредствената задача. Трябваше да влезе в онзи замък — или за да последва противниците си до някакъв заден изход, или за да ги настигне и да си отмъсти.
А при малко късмет — и двете.