Вместо това тя почерпи сила от Мак, от страстта и всеотдайността му, от това, че се бори за тези хора, за това място, въпреки всички трудности.
Сълзите, които удържаше досега, най-сетне потекоха по бузите й.
Но не бяха породени от тъга, а от радост.
Изпълнени с надежда за бъдещето.
„За всички нас, които споделяме този прекрасен свят, този дар от Бог“.
21:09
Такома Парк, Мериланд
Грей въртеше здраво педалите и зави на тъмния ъгъл на улицата.
Беше задъхан, по челото му се стичаше пот. Беше се състезавал със залязващото слънце от станцията на метрото, но беше изгубил надпреварата.
„Следващия път“.
Наслаждавайки се на края на карането, той се изправи, пусна кормилото и остави велосипеда да продължи сам по улицата. Запазваше равновесие инстинктивно, само с паметта на мускулите. През последния месец излизаше с колелото всяка вечер и правеше всичко по силите си да си възстанови формата. Освен това се върна във фитнесзалата и често играеше баскетбол с Монк.
Но знаеше, че го чака още здрава работа, особено в опитите да намери правилното равновесие между домашния живот и задълженията си в „Сигма“.
Велосипедът под него се разклати, но той бързо го овладя.
„Де да беше толкова лесно…“
Може би в крайна сметка щеше да стане. Може би просто не беше развил подходящата мускулна памет като баща, но след като го направеше, нещата щяха да станат по-лесни. Макар че точно в момента му беше трудно да го повярва.
„И аз не съм единственият, който има проблем с постигането на това равновесие“.
Стигна малката къща, хвана отново кормилото, скочи на тротоара и продължи към предната веранда. Къщата беше странно тъмна. В храстите пееха щурци. Тук-там примигваха светулки.
Грей скочи от колелото и го качи с една ръка на верандата. Едва сега влажността на вашингтонското лято го обгърна като мокро горещо одеяло. Представи си студената бира в хладилника и реши, че си я е заслужил, въпреки че беше загубил състезанието със слънцето.
А и загубата не беше изцяло по негова вина. В централата на „Сигма“ Пейнтър имаше дълъг списък с неща, за които Грей трябваше да се погрижи. Повечето бяха свързани с всичко случило се през последния месец.
В Италия отец Бейли координираше международен проект за възстановяване на Кастел Гандолфо, но работата изискваше известна деликатност, особено като се имаше предвид какво беше скрито под руините. Бейли беше поискал насоки как да запази тайната на Светия скриниум и евентуалните спасени съкровища. Колебанието му вероятно се дължеше на чувство за несигурност. След като беше научил за множеството предателства на монсеньор Роу, Бейли сякаш започваше да се съмнява в самия себе си.
Грей го разбираше. На самия него изобщо не му беше хрумнало, че Роу е способен на подобно предателство. Спомняше си как при първата им среща си беше помислил, че монсеньорът е едва ли не прероден Вигор Верона, един от най-доверените му приятели от миналото. Затова не винеше Бейли, че е толкова потресен. Всъщност си даде сметка, че може би от самото начало е преценил погрешно младия свещеник. Засега Бейли определено не можеше да се мери с Вигор, но може би някой ден щеше да се издигне до неговата висота.
„Може би“.
Заключи колелото на верандата и пропъди с ръка облака комари, събрал се пред потното му лице. Оказа се по-трудно, защото лампата на верандата не светеше. Поизправи се, когато чу далечна музика от барбекю в нечий заден двор и звуците на телевизор от отсрещната страна на улицата.
А собствената му къща бе притихнала като гроб.
С внезапно разтуптяло се сърце той се обърна към вратата. Влезе бързо и откри, че дневната тъне в мрак. Мина през трапезарията. Откъм кухнята не се чуваше тракане на съдове и прибори. Мина през летящата врата, за да провери.
Нищо.
Стисна юмрук. Знаеше, че напоследък на Сейчан й беше трудно. Възможно ли бе да си е тръгнала и…
— Насам! — извика Сейчан от задния двор. — Закъсня!
Въпреки упрека той издиша с облекчение и забърза навън.
На поляната беше опънато одеяло за пикник, украсено с големи възглавници. Джак се люлееше по гръб на една от тях, облечен в син гащеризон с жълта маймунка. Когато Сейчан го беше донесла преди седмица, Грей не беше казал нищо. В Мароко тя беше върнала Аги на Чарли с видима неохота.
Зачервеният от усилия Джак се опитваше да хване палците на краката си.
„Браво на момчето. Винаги е готов да се бори докрай“.
Отстрани имаше ниска масичка с лагерен фенер. Сейчан стана и се наведе с гръб към него. Гледката се хареса на Грей. Тя се изправи и се обърна. Държеше две половинки тарталетка със забучени в тях свещи.