Времето сякаш забави хода си, докато Елена гледаше как деликатната сребърна астролабия се отделя от гнездото си в картата и полита към пода. Мак обаче бързо се отпусна на коляно, като задържа кутията на бедрото си, и улови голямата колкото топка за софтбол сфера с широката си длан.
Елена издиша, залята от вълна на облекчение.
В последвалата зашеметена тишина се обади друг глас. Гайгеровият брояч на кръста на Нелсън затрещя много по-ожесточено, отколкото миналия път.
— Затваряй! — извика Нелсън.
Мак напъха астролабията в джоба на канадката си и двамата уловиха здраво кутията. Нелсън затвори капака, но броячът продължи да пращи с пълна сила. Тримата се спогледаха уплашено. Да не би капанът да беше задействал нещо в сърцето на устройството?
Мак кимна към вратата.
— Да изнасяме това чудо навън, преди да е гръмнало или нещо подобно.
Елена ги поведе, като осветяваше с фенера. Лъчът освети тъмните дълбини на трюма. Някакво движение привлече погледа й нагоре. Големи бронзови чукове, скрити сред дъските на палубата, се люлееха на напречните греди. И започнаха да падат един след друг върху високите глинени съдове. Тежките им глави пробиха дупки в тях. По съдовете плъзнаха пукнатини.
От съдовете потече гъста черна течност и се разля по заобленото дъно на кораба.
— Давай, давай, давай! — извика Мак.
Елена се отърси от вцепенението си и се втурна напред. Докато прекосяваха трюма, лъчът на фенера освети фосфоресциращи зелени жилки в черното масло. В тях имаше нещо неестествено. Определено не беше китова мас.
Това се потвърди от гайгеровия брояч на Нелсън, който затрещя още по-бързо, в такт с разтуптяното й сърце.
— Господи, чак свети — рече Мак.
На Елена й трябваше секунда, за да го разбере. Докато мъжете минаваха с радиоактивната кутия, маслото реагираше. Зелените жилки заблестяха противно, сякаш лъчението от картата възбуждаше някакъв нестабилен компонент в маслото.
Елена забави крачка, но Нелсън я сбута.
— Не спирай! — извика й той. — Да се пръждосваме оттук!
— Чакайте — каза тя. — Чуйте.
Сред пращенето на гайгеровия брояч в трюма на кораба отекваше странен звук. Елена го беше чула по-рано. Тихото почукване. Сега то сякаш идваше от няколко съда и звучеше повече като драскане, сякаш нещо се опитва да си пробие път с нокти навън.
Елена впери поглед в мъжете.
— Какво…?
Силен гръм я накара да подскочи и да се обърне.
Джон стреля за втори път.
„О, не!“
Мак остави кутията.
— Вие двамата останете тук — нареди той и забърза приведен към дупката в корпуса.
Стиснала фенера, Елена гледаше как отровното масло тече бавно към нея. Въпреки пращенето на брояча тя чуваше единствено зловещото драскане, подобно на прокарването на неравни нокти по черна дъска. Настръхна цялата. Нямаше представа какво бяха задействали с онзи капан, но дълбоко в себе си знаеше със сигурност едно.
„Нямаме място тук“.
10:59
Мак се просна по корем до Джон.
Възрастният инуит зареди отново пушката, без да поглежда надолу. Погледът му оставаше фиксиран върху течащата разтопена вода. Множество светлини осветяваха ледените дълбини, маркирайки нападателите. Едно тъмно тяло кървеше на ледения бряг, облечено в изолиран водолазен костюм.
„Копелетата са доплували дотук“.
Или поне предната им щурмова група.
Мак чу рева на двигател надолу по канала — засилваше се с всяка секунда. Очевидно идваха и други, попилявайки всякаква надежда, че братовчедите на Джон са оцелели.
От двете страни на тунела две от подводните светлини станаха по-ярки. От лазурните води се надигнаха черни автомати и изстреляха откоси по древния кораб. Заледените дъски издържаха.
Джон стреля по единия, но той отново потъна, а другият насочи огъня си към инуита. Куршумите започнаха да рикошират около тях. Джон се претърколи и се прицели в стрелеца, но той вече потъваше обратно в дълбините. Три други светлини приближиха повърхността на реката.
Мак разбираше, че нападателите могат да продължат тази смъртоносна версия на „Цапардосай къртицата“, докато патроните на Джон не свършат, така че сложи ръка върху рамото на приятеля си.
— Остави. Запази мунициите за по-подходящ момент.
Джон изсумтя в знак на съгласие, докато презареждаше.
Мак остана да лежи до него.
„Да видим какво ще излезе от всичко това“.
Очевидно неканените гости не бяха обикновени крадци. Бяха прекалено добре организирани и екипирани.
Боботенето на приближаващия двигател изпълни тунела. Появи се черна понтонна лодка „Зодиак“ и увисна насред течението, непосредствено отвъд обсега на слабата светлина.