— Или да ни убие — отвърна Нелсън. — Не забравяй, че корабът е дървен. Така че да оставим палежа като последно средство.
Докато геологът говореше, огромният глинен съд зад него изведнъж се освети в познатата зеленикава светлина. Тя светеше през пукнатините в стените и пробитата от чука дупка. Мак зърна в светлината някакви сенки, съпроводени от драскане на остри нокти по твърда глина.
Той спря и присви очи.
„Какво, по дяволите…“
Вътре определено имаше нещо. Но какво? Как беше възможно нещо да е останало живо след толкова много векове? Да не би по някакъв начин да е било запазено в гадното масло? Той си спомни падащите чукове. Представи си течащото масло, подобно на изтичащите води на родилка. Какво ли предстоеше да се роди?
— Стига си зяпал — изсумтя Нелсън. — Освети натам…
— Тихо — предупреди го Мак.
Късно.
Сякаш в отговор на Нелсън сиянието блесна по-ярко зад геолога и съдът се пръсна, освобождавайки съдържанието си. Подобно на някакво експлодиращо гнездо паяци, куп подобни на раци създания се разлетяха навън. Бяха стотици. Всяко беше с размерите на паница и имаше дълги членести крака. Те се понесоха слепешком във всички посоки, закатериха се по корпуса, по гредите, дори се гмурнаха в маслото. Докато се движеха, от ставите им изтичаше същата зелена течност, която бяха видели и в маслото, сякаш бяха задвижвани от отвратителната субстанция.
В това противно сияние Мак видя, че твърдите им коруби не са от хитин или черупки на мекотели — а от плътен бронз. Ченето му увисна, когато го осъзна. Тези създания не бяха живи, а направени, изковани в злостни огньове и задвижвани от някаква избухлива течност.
Сякаш за да докаже това, едно от нещата избухна в пламъци — после още едно, и още едно. Зелената течност като че ли реагираше на влажния въздух. Но пламъците не убиваха. Горящите създания продължаваха да щъкат навсякъде, да се блъскат едно в друго, да се подпалват взаимно.
Едно от създанията забърза по долната страна на една греда, стигна до дебела висулка и се спусна по спирала по нея. Високата температура стопи леда, но вместо надолу да потече вода, в черната локва започнаха да падат огнени капки, сякаш горивото в механичните раци можеше да подпали дори водата.
„Невъзможно…“
Мак се мъчеше да проумее адската гледка, замръзнал от ужас от зрелището.
Реакцията на Нелсън беше по-енергична. Той изкрещя и се втурна напред. Мак го сграбчи за ръката. Викът му още отекваше в трюма и сякаш беше достатъчно силен, за да разбие още два съда. Те се пръснаха, освобождавайки други стотици бронзови чудовища, които също се понесоха безумно по стени и греди.
Нелсън се замята, опитвайки се да достигне гърба си.
— Махни го…
Мак се обърна към приятеля си и видя, че един горящ бронзов рак се е вкопчил в гърба му. Острите върхове на краката бяха пробили канадката му и драскаха яростно, като разкъсваха и прогаряха изолиращия материал и гъшия пух в търсене на плътта отдолу.
Преди Мак да успее да му помогне, друг рак изпълзя на рамото на Нелсън и скочи на гърлото му. Мак се опита да го перне с фенера, но краката на създанието вече се бяха забили дълбоко в меката плът.
Кожата около тях почерня и запуши.
Нелсън се загърчи в агония и отвори широко уста. От гърлото му се изтръгна животинско гъргорене. Около устните му се извиха струйки дим. Мак си помисли за гадината, която беше превърнала висулката в огън.
Какво ли щеше да направи с кръвта?
С туптящо в ушите сърце Мак запрати фенера към кабината и сграбчи черупката на създанието на гърлото на Нелсън. Изтръгна го и го запрати нанякъде. От раната бликна кипяща кръв и пламъци. Нелсън се отпусна със стон в ръцете му, почти в безсъзнание от болката и шока. Мак затисна раната с длан и изгаси пламъчетата, които още танцуваха под почернялата и напукана кожа.
— Помогни ми — изграчи Мак.
Джон беше наблизо, с пушката в ръце, и се оглеждаше. Забърза към тях и махна с приклада създанието на гърба на Нелсън, преди да е достигнало до плътта.
Двамата помъкнаха Нелсън към капитанската каюта.
Но пред тях, осветен от лъча на захвърления фенер, дървеният под беше покрит с безброй огнени бронзови гадини. Други щъкаха по стените и гредите. Нямаше начин да преминат през тях.
Мак обаче забеляза, че гадините заобикалят черната локва. Това най-вероятно беше единствената причина той и Джон да не бъдат все още атакувани. За съжаление Нелсън се беше намирал прекалено близо до първия глинен съд, когато той се пръсна. Две от създанията явно бяха запълзели към него, сякаш той е бил най-близкият до тях остров в черното море.