Откъм гъстия пушек покрай десния борд се разнесе гневен рев. С качило се в гърлото му сърце Мак пристъпи към парапета. Спомни си, че раците не бяха единствените създания, излезли от онези пълни с масло съдове.
Погледна надолу. Големи части от тавана се бяха срутили, покриваха брега и образуваха дига от лед и камъни между кораба и водопада, който пълнеше ледената пещера.
И долу в бъркотията нещо се движеше.
Пламъците осветяваха пътя му през пушека, разкривайки от време на време тежката фигура. Привлечено от кашлянето на Джон, създанието скочи към тях, след което изчезна в по-гъстата мъгла около кораба.
Мак затаи дъх. Страхуваше се, че дори дишането му може да ги издаде. Очите му се напрегнаха в опит да различи нещо в мрака.
„Къде…“
Нещо се блъсна в борда с такава сила, че целият кораб се разтресе. Мак падна на коляно. Джон се задържа на крака, опрял приклада на пушката в рамото си и насочил цевта надолу към мрака.
Създанието изрева раздразнено и избълва пламъци, които разкриха паст, пълна с остри като бръсначи зъби. Върху страховитата му глава имаше извити рога. Чудовището се беше изправило на задните си крака и риташе въздуха с предните, по чиято дължина имаше редица извити остриета.
После създанието се отпусна на четирите си крака и изчезна в изпълнения с пушек мрак.
Мак се заслуша, докато машината убиец — наполовина бик, наполовина мечка — обикаляше напред-назад.
Друга част от тавана се откърти и падна в надигащото се езеро. Мак и Джон се спогледаха тревожно.
„Не можем да останем тук“.
Ако чудовището не ги убиеше, студът, водата или ледът щяха да го направят. Трябваше да се измъкнат от това място, да намерят начин да минат покрай онзи пламтящ бик.
„Но как?“
12:55
— Няма начин! — изкрещя Ковалски през виещия вятър.
Спасителната група се беше сгушила от подветрената страна на трите червени снегомобила. Деляха пространството с една шейна, теглена от хъскита с дебела козина. Кучетата си бяха изровили малки гнезда в леда и се бяха свили там, без да обръщат внимание на студа.
Нука ги беше използвал, за да преведе трите снегомобила презледника. Беше обяснил защо беше избрал шейната: „Кучетата намират най-безопасния път през леда. Без тях лесно можеш да пропаднеш в някоя скрита пукнатина. Научаваш се да се доверяваш на техните очи и носове“.
След като излязоха от хотела в Тасиилак, се качиха на един джип „Рам 2500“ с огромни гуми и поеха по коварен чакълест път, за да стигнат до ледника Хелхайм. Бурята ги връхлиташе непрекъснато и блъскаше колата с толкова силни пориви, че едва не я преобръщаше. Стигнаха ледника и спряха до група малки боядисани в синьо бараки и десетина снегомобила. Оказа се, че семейството на Нука има туристическа фирма, предлагаща преходи през ледника.
Мария попита хлапето къде са родителите му и Нука каза, че баща му и майка му участват в спасителната група на Тасиилак. Заминали за вътрешността, за да се справят с някакъв спешен случай, който е ангажирал и повечето опитни хора в градчето.
Ковалски погледна онези, които бяха останали.
„Вторият състав…“
Въпреки изказаните по-рано опасения Йорген също беше дошъл с тях. Както и още двама от местните — яки по-възрастни мъже, които казаха, че са роднини на семейството, което вероятно важеше за всички в селището. Бяха завързали въже за задницата на един от снегомобилите.
Нука — беше навил свободната част на въжето на рамото си — посочи покрай гумените вериги на снегомобила.
— Това е единственият път към сърцето на ледника. Надолу през мулина.
— Няма начин — повтори Ковалски.
Надигна се от прикритието на снегомобилите. Вятърът едва не отвя предпазните му очила, дадени му от Нука заедно с каска и дебела канадка, която му беше твърде малка — ръкавите й дори не достигаха до китките му.
На десет метра пред него бялата повърхност на ледника беше прорязана дълбоко от син поток. Водата се спускаше отгоре и пропадаше в широка три метра дупка надолу към дълбините на ледника.
Мулин, както я беше нарекло хлапето.
Ковалски поклати глава.
„По-скоро почти замръзнал водовъртеж“.
— Да не си решил да се спуснеш в това нещо с въже? — невярващо попита Ковалски.
Нука вече беше облякъл водолазен костюм, който покриваше цялото му тяло. Дори имаше маска на лицето.
— Спускали сме се и преди.
Мария пристъпи към тях.
— Откъде знаеш, че този мулин се свързва с реката, която е изтичала от Хелхайм?
— Доктор Макнаб ми каза — отвърна Нука. — Когато не водя туристи, понякога помагам на Мак да картографира потоците и каналите. Тази работа няма край, тъй като всичко непрекъснато се топи и се мести.