— Тук тунелът завива — обади се Нука. — Ще стане по-лесно.
Мария избърса капките от маската си и погледна надолу. Първата част от спускането беше почти отвесна, но прикрепеният към маската на Нука фенер показваше, че нататък шахтата продължава надолу под ъгъл от трийсетина градуса.
„Слава богу…“
Мария с готовност се спусна до тази част и побърза да настигне Нука. Нататък тунелът се стесняваше двойно, но все още можеше да се мине по него, ако се движеха един след друг.
„Но колко още? И достатъчно дълги ли ще са въжетата, за да достигнат дъното?“
И двамата носеха ледокопи на гърбовете си, но Мария нямаше никакво желание да се спуска по комин след края на въжето.
Нататък наклонът продължаваше да намалява, но и водата започна да става по-дълбока и ги принуждаваше да търсят здрава опора с крака от двете страни на силното течение.
След още няколко метра Нука спря, вдигна маската си и подуши.
— Това пушек ли е?
„Пушек?“
Мария спря и също вдигна маската си. От ледения въздух косъмчетата в носа й замръзнаха, но и тя долови миризма на пушек от дърва. Знаеше, че може да има само един източник на запалителен материал там долу. Представи си древния кораб.
„Да не би похитителите на Елена да са го подпалили?“
Не знаеше отговора, но миризмата предполагаше, че са близо до целта си. Тя махна на Нука да продължи напред.
— Да вървим.
— Ъ-ъ-ъ, само че имаме проблем. — Нука се наведе и вдигна края на въжето от ледената вода. — Въжето свърши.
Мария се спусна до него.
— И сега какво?
Знаеше какъв ще е отговорът.
Нука започна да сваля осигурителното си въже.
— Както сама каза, близо сме. — След като махна въжето, свали ледокопа от гърба си. — И не е много стръмно. Сигурно ще успея просто да измина остатъка от пътя, ако внимавам.
— Не и сам.
Въпреки предишните си опасения Мария се чувстваше достатъчно уверена, че може да продължи още малко навътре. Ако тунелът станеше коварен, винаги можеха да се върнат при въжето с ледокопите и котките.
— Помогни ми да сваля въжето — каза тя.
След като го направи, той я погледна. Маската му беше вдигната и очите му блестяха, изпълнени със страх и облекчение.
— Благодаря.
— Тръгвай, преди да съм размислила.
Той пое напред, като демонстрираше правилния начин на движение. Вървеше разкрачен, като внимаваше на всяка крачка и се уверяваше, че котките му са забити стабилно в леда. Държеше ледокопа спуснат с две ръце, готов да го забие в леда, ако се подхлъзне.
Мария го последва, като повтаряше дословно стъпките му.
Беше мъчително, но все пак бавно напредваха. От напрежението Мария плувна в пот.
— Мисля, че виждам някаква светлина — каза Нука.
Мария се изправи и се опита да надникне зад него — и изгуби опора. Хваната неподготвена, падна в течението, което моментално я повлече към Нука и тя го блъсна и го събори.
Както бяха оплетени, ледокопите им се оказаха безполезни.
Течението ги повлече още малко напред, след което ги изхвърли в по-широка зала. Там потокът се разля и течението донякъде изгуби силата си. Нататък се разделяше на две, за да заобиколи голямо парче син лед.
Нука я сграбчи през кръста и я замъкна наляво, за да не се ударят в леда. После използва инерцията, за да се претърколят от реката върху брега от замръзнала скала.
Мария потупа твърдата земя.
„Скала…“
Явно бяха стигнали долната част на ледника. Мария се надигна и седна. Беше задъхана. В тъмната зала успя да различи димящите останки на кораб.
„Успяхме“.
Облекчението й не продължи дълго.
Откъм кораба се разнесе изпълнен с паника вик:
— Бягайте. Махайте се оттам!
13:33
Преди малко Мак си беше помислил, че очите му играят номера. Стори му се, че вижда призрачни светлини да проблясват до водопада, изливащ се в залата. После чу призрачното ехо на гласове. Инуитите вярваха, че ледниците са обитавани от духове, и след като вече беше открил, че техните туурнагак — демоните им — са огнени и съвсем истински, Мак не беше готов с лекота да отхвърли и идеята за призраци.
После две фигури, плътни като камък и лед, се плъзнаха от тунела и тупнаха долу. От палубата на кораба Мак ги видя как се претърколиха от потока на брега.
Но той не беше единственият, който забеляза появата им.
Бронзовият бик продължаваше да обикаля покрай корпуса. Когато новодошлите влетяха в пещерата, от ноздрите му избълваха пламъци и прогониха за миг мрака. Бронзовата глава се завъртя към неканените гости. Тежките крака забумтяха към източника на шума.