Докато пресичаше забързано двора, Леонардо се замисли за този момент във времето. Сякаш историята чакаше една ера да отмине и да бъде заменена от друга. Това усещане за предстоящи промени го изпълваше с тръпка, възбуждаше го, запалваше пламъка на надеждата в гърдите му.
Най-сетне, с парещ от студа нос, той стигна до Апостолическия дворец. Капелата на сградата беше неотдавна изрисувана от онзи проклетник Микеланджело.
Раздразнението от тази мисъл пропъди сутрешния мраз. Миналата година Леонардо се беше промъкнал в капелата много след полунощ, въоръжен с фенер. Беше разглеждал работата на младия мъж тайно, отказвайки на Микеланджело задоволството от оценката му. Помнеше как беше проточвал врат, възхитен от тавана. Нямаше как да не се възхити на проявата на гения, на новаторското използване на перспективата в такова голямо помещение. Беше си водил и бележки, черпейки знание, което можеше да измъкне от работата на Микеланджело.
Постоянното раздразнение от младия художник му напомни за собствените му укорителни думи към Франческо: „Трябва да търсиш знанието навсякъде“. Но това не означаваше, че човек трябва да отдава дължимото на източника.
Забърза нагоре по стъпалата на двореца, кимна на стоящите на пост гвардейци и нахълта вътре.
Може би усетил раздразнението му, Франческо го поведе към крилото на Ватиканската библиотека, където беше работил през цялата нощ, ровейки се из прашните рафтове и килери, за да събере материалите, които Леонардо искаше да проучи за следващата си поръчка.
Времето изтичаше.
След три дни Леонардо трябваше да замине с папа Лъв X на север за Болоня за срещата с френския крал Франсоа I, който неотдавна беше превзел и плячкосал Милано. На тази среща трябваше да се уреждат държавни дела, но кралят беше наредил на нея да присъства и Леонардо. Странното му искане беше придружено с писмо.
Изглеждаше, че кралят, който познаваше таланта на Леонардо, искаше от него да изпълни творба, която да увековечи победата на французите. Подробностите бяха описани в писмото. Крал Франсоа искаше от Леонардо да създаде механичен лъв от злато, способен не само да се движи самостоятелно, но и гърдите му да се отварят, разкривайки зъбните колела вътре и скрития букет лилии, символ на френския престол.
Франческо, който му бе чирак отдавна, сякаш прочете мислите му.
— Наистина ли мислите, че можете да създадете подобно творение?
Леонардо погледна младежа.
— Колебание ли долавям в гласа ти, Франческо? Нима се съмняваш в изобретателността ми?
Младежът заекна и лицето му пламна.
— Аз… разбира се, че не, маестро.
Леонардо се усмихна.
— Добре, защото в самия мен има достатъчно съмнение. С арогантност можеш да стигнеш само донякъде. Великите творби са плод на равни части божествен талант и земно смирение.
— Смирен? — Франческо повдигна вежда. — Вие?
Леонардо се засмя. Момчето го познаваше отлично.
— Най-добре е да показваш арогантност пред другите. Да убедиш света в увереността си във всичките ти начинания.
— А насаме?
— Тогава трябва да познаваш истинския себе си. Човек трябва да е достатъчно смирен, за да осъзнава собствените си ограничения и да разбира, че трябва да научи още. — Леонардо си спомни как беше зяпал осветения от фенера таван на Микеланджело и какво беше научил от него. — Именно там започва истинският гений. Ако е въоръжен с достатъчно знания и находчивост, човек може да постигне всичко.
И забърза към библиотеката, готов да докаже думите си.
10:02
„Дано да съм се справил добре“.
Франческо отвори вратата за учителя си и последва Леонардо в папската библиотека. Молеше се трудът му да не разочарова великия майстор.
Влезе след наставника си в главното хранилище, където ги посрещна миризма на стара кожа и плесенясали страници. Дървените рафтове се издигаха високо, разделяни от бледи като призраци мраморни статуи. Отпред една лампа осветяваше широко писалище, върху което бяха подредени спретнати купчини книги, отделни листове и дори пирамида от свитъци.
Леонардо отиде при писалището.
— Определено си бил зает, Франческо.
— Направих всичко по силите си — въздъхна чиракът. — Арабската книга, която поискахте, се оказа трудна за откриване.
Леонардо го погледна и повдигна вежди.
— Намери ли я?
С известна гордост Франческо посочи дебелия том в средата на събраните материали. Кожената му подвързия беше износена и почерняла от времето, но златните букви на заглавието си оставаха все така ярки и блестяха на светлината на лампата. Текстът беше изписан с изящни арабски букви.