Малкият поток извираше от дъното на пещерата и течеше между нея и Мак. Раненият климатолог седеше, свил колене до брадичката си, за да събере едрото си тяло в тясното пространство. Трепереше въпреки горещината и вероятно беше на път да изпадне в шок от загубата на кръв и болката.
Над хълмовете завиха сирени — местната полиция реагираше на стрелбата. Мария се замоли враговете им също да са ги чули. Това щеше да ги накара да прекратят гонитбата. Мария искаше да вдигне допълнително тревога. Вече държеше телефона в ръка, готова да предупреди Кастел Гандолфо за отчаяното бягство на Джо и да извика спешна помощ за Мак.
„Но още не“.
Трябваше да се увери, че никой няма да я чуе или да види светлината от екрана на телефона. Затова зачака със затаен дъх, докато всички преследвачи не се отдалечиха надолу по вулканичния склон. След като Джо и преследвачите им изчезнаха от погледа й, тя вдигна телефона.
— Мислиш ли, че ще успее? — прошепна Мак.
— Ако някой може да успее, това е той. А ако не…
Отказваше дори да си помисля за това. Вината и страхът я заляха. Тя се загледа покрай потока към студената дъждовна нощ, мъчейки се да зърне Джо.
„Какво направих?“
22:49
Задъхан, Ковалски излезе от осеяния с камъни склон на чакълест път. Куфарчето блъскаше бедрото му, докато си поемаше дълбоко въздух и се готвеше за следващия спринт. На петдесетина метра от себе си виждаше отражението на черни води, шибани от тежки дъждовни капки.
Езерото Албано.
Наляво пътят — или по-скоро туристическа пътека около езерото — водеше към светлините на Кастел Гандолфо.
„Трябва да стигна дотам“.
Забърза отново, черпейки допълнителни сили от знанието, че с бягството си е привлякъл враговете след себе си, по-далече от Мария и Мак. Всички се бяха втурнали да преследват проклетата топка, сякаш участваха в някакъв футболен мач. Но Ковалски знаеше, че е по-скоро защитник, отколкото тичащ назад нападател. Беше устроен да удря здраво, да поваля противника, а не да тича към голлинията.
Но понякога се случваше и защитник да отбележи гол.
Твърдо решен да докаже това, той забърза по пътеката. Вече различаваше прозорците и тъмните очертания на каменни стени и покрити с керемиди покриви.
„Мога да го направя“.
И тогава светът се озари в ярка светлина. Изненадан и заслепен, Ковалски рязко спря. Вятърът го зашиба още по-ожесточено, сякаш го връхлиташе торнадо.
Погледна нагоре към хеликоптера, увиснал зад него. Изглежда, врагът беше повикал още подкрепления, този път въздушни. Впери поглед в прожектора. Бяха спрели защитника на няколко метра от голлинията.
Отпусна се на колене, остави куфарчето на пътеката и вдигна ръце.
Секунди по-късно през трясъка на перките чу тежкия тропот на ботуши по чакъла. Обърна се и прикладът на автомат го фрасна в носа. Изхрущя кост и пред очите му блесна алена мълния. Мракът го погълна, докато падаше настрани.
Бореше се да остане в съзнание — но се проваляше дори в това.
Усети вятъра от роторите, когато хеликоптерът се сниши да прибере плячката си. Чуваше сирени, но знаеше, че помощта няма да пристигне навреме. Около него се носеха сенки; гласове си подвикваха на арабски.
Някой грабна куфарчето.
Ковалски се опита да посегне към него, но го сритаха по ръката.
Главата му се отпусна върху чакъла — вече не можеше да я държи вдигната. Усети вкуса на кръв в устата си, долови миризмата й. Дори угасващата картина пред очите му беше червена, но успя да види достатъчно.
Нечии ръце отвориха куфарчето.
Ковалски впери поглед в празната вътрешност и се изсмя. „Умно момиче… определено твърде умно за мен“.
23:04
Докато хеликоптерът се издигаше и отлиташе, Мария свали телефона. Внезапно откри, че не може да си поеме дъх. Гърдите й се надигаха, но безполезно. Беше изразходвала цялата си енергия и воля да се обади на Пейнтър и да разкаже за случилото се. Той вече насочваше сили към района, но те нямаше да помогнат на никой от тях.
„Джо…“
Беше чула стрелбата и се страхуваше от най-лошото.
„Какво направих?“
Тези думи бяха нейната мантра, след като беше пратила Джо на безполезното му тичане надолу по склона. Не му беше казала за измамата, тъй като той трябваше да вярва, че астролабията е у него. Искаше той да тича с всички сили, както за да повлече преследвачите със себе си, така и за собственото си оцеляване. Ако успееше да стигне до Кастел Гандолфо, и той, и артефактът щяха да са в безопасност.