„Но ако не стигне…“
Разтвори якето си. Сребърната топка лежеше в скута й. Беше я извадила от куфарчето, докато тичаха към дърветата, и я беше скрила в дрехата си. Занимаваше се с поведенчески науки и работеше предимно с примати, но правилата бяха в сила и тук. Сигурна беше, че в разгара на преследването врагът ще се насочи към Джо. Това беше инстинктивното поведение на хищник — да се втурне да преследва бягащата плячка под въздействието на адреналина.
И тя беше използвала този инстинкт в своя полза.
Но това знание с нищо не намаляваше чувството й за вина.
Мария си пое въздух.
„Съжалявам, Джо“.
13
23 юни, 05:30
Кастел Гандолфо, Италия
Грей прекоси барикадирания площад. Пред него се издигаше жълта четириетажна сграда с капаци на прозорците и масивна двукрила врата. Портикът бележеше входа на папския дворец, лятната резиденция на папата. Когато понтификът не живееше тук, сградата изпълняваше ролята на музей.
Но не и днес.
След снощната атака дворецът беше превърнат в укрепен бункер. Цялото живописно селце Кастел Гандолфо с неговите калдъръмени улици, магазинчета за сувенири и малки кафенета беше блокирано. По старите улички бяха паркирани военни машини. Барикадираният площад се патрулираше от стрелци с бронежилетки и каски. Те бяха част от Gendarmeria Corpo della Citta del Vaticano, полицията на Ватикана, която се занимаваше не само с разследване на престъпления, но и с борба с тероризма. Подобно на Ватикана в Рим, четирийсетте хектара на летния дворец не бяха италианска територия, а принадлежаха на папата.
Грей и Сейчан бяха проверени на два пропускателни пункта. Бяха ги обискирали и претърсили с металотърсач и на барикадата.
Когато стигнаха високите врати на портика, някакъв мъж с леко тъмносиньо сако им махна да приближат и за пореден път поиска да види документите им. Ако се съдеше по хладното му изражение и яките мускули, личащи си под ушитата по поръчка дреха, той също беше военен. От двете му страни имаше двама мъже със слушалки в ушите. Грей забеляза и автоматите „Хеклер и Кох“ МР7, скрити небрежно под саката им, както и прибраните в кобури пистолети „Зиг Зауер“ Р320.
Въпреки че не носеха обичайните си униформи на Медичите в синьо, червено и жълто, Грей знаеше кои са тези верни войници. Швейцарски гвардейци. Но не от редовните патрули. Единствено на най-елитните войници се позволяваше да служат инкогнито и те играеха ролята на папските Сикрет Сървис.
Докато чакаше със скръстени на гърдите ръце, Грей се загледа към площада. Хоризонтът на изток вече порозовяваше, макар че слънцето още не беше изгряло. Въпреки че тук се беше събрала цяла малка армия, очите му продължаваха да търсят евентуална заплаха. Дишаше дълбоко, изгарящ от нетърпение да продължи напред. Постоянните спирания го дразнеха. Полетът им беше продължителен, следван от дългия път от военновъздушната база.
Сейчан докосна ръката му.
— Той ще се оправи — каза тя, разбираше причината за вълнението му.
По пътя Грей постоянно беше получавал новини за издирването на Ковалски. Не бяха открили тяло на мястото, където бяха устроили засада на другаря му. Само кръв и гилзи. И в този момент водолази претърсваха тъмнозелените води на близкото вулканично езеро.
Накрая мъжът им върна документите.
— Аз съм майор Босард — каза той с твърд швейцарски акцент. — Ще ви съпровождам. Няма да се отделяте от мен, докато сте на територията на Ватикана. Последвайте ме.
Поведе ги през вратите в сърцето на папския дворец. Минаха бързо през мраморни коридори, покрай бюстове на различни папи и през луксозен салон със стари мебели. Грей забеляза кадифените завеси, които отделяха някои места — свидетелство, че по същия път минават и туристите, посещаващи това място.
Но той не беше тук в качеството на турист.
Босард най-сетне ги изведе на широк балкон, гледащ към грижливо поддържан лабиринт от жив плет. Територията тук беше по-голяма от тази на Ватикана и включваше не само двореца и градините му, но и малка гора, която скриваше древноримски амфитеатър, както и млечна ферма с площ трийсет хектара.
На балкона имаше маса, от която се разкриваше гледка към градините.
Трима души станаха от местата си, за да ги поздравят.
Мария Крандъл се завтече към тях и прегърна Сейчан.
— Слава богу, че и двамата сте тук — задъхано рече тя.
Отец Бейли приближи и стисна ръката на Грей. Този път в очите му нямаше развеселени искрици, а само мрачна решимост.