Бяха я повели надолу по каменни стъпала и дълги тунели, осветени с електрически лампи. На горните нива бяха минали покрай помещения с фитнес оборудване, оръжейни и складове за боеприпаси. Бяха се разминали с неколцина мъже и жени със сурови погледи, облечени в червено или черно. Ако се съдеше по поведението им, онези в червено бяха новобранци. Никой не я погледна в очите, докато вървеше заедно с групата, водена от онази, която се беше нарекла Дъщеря на Мойсей. Дори онези в черно леко се покланяха на жената, когато тя минаваше покрай тях. Очевидно заемаше високо положение в йерархията на тази организация.
Елена можеше да познае предназначението на подземния комплекс.
Тренировъчен лагер на терористи.
Увереността й се засили, докато навлизаха още по-дълбоко в земните недра. Сурови на вид стрелци охраняваха входовете на всяко следващо ниво и стояха на пост пред гигантски камъни с формата на дискове, древни като самия град. За да се разсее от страха си, Елена се съсредоточи върху археологическото значение на това място. Хората бяха създали тези подземни градове, за да се спасят от вълните грабежи и нападения през вековете. Затваряли с кръглите камъни входовете на всяко ниво. По тези земи войните се водели хилядолетия наред. Комплексът Деринкую датираше от осми век преди новата ера, но имаше и още по-стари. Повечето обаче били създадени в разгара на гръцките Тъмни векове, когато цялото Средиземноморие било обхванато от голяма война.
Докато я водеха надолу, Елена беше прокарвала ръка по стените и си бе представяла количеството труд, хвърлено за прокопаването на този град и на стотиците като него. Макар че скалата беше сравнително мека — вулканичен туф, който се копаеше лесно, — човешките сили, необходими за създаването на селище с такива размери, бяха зашеметяващи.
Постепенно се бяха появили въпросите. Защо тези градове са били създадени така набързо през Тъмните векове? От какво са се криели хората? Какво ги е тероризирало до такава степен, че да изпитат нуждата да издълбаят скалата в търсене на спасение?
На по-долните нива на комплекса бяха минали покрай спални помещения, от които се носеше миризма на лой и печено месо, както и покрай друго, което служеше като склад и беше пълно със сандъци, бъчви и чували. Елена беше преценила, че в подземията има достатъчно храна за години. Следващото ниво приличаше на лабиринт от помещения с книжни рафтове и шкафове, пълни с множество артефакти. Любопитството я бе накарало да забави крачка, но похитителите й я бяха принудили да продължи още по-надолу, до частта, осветявана единствено от свещи, където се намираше и килията, в която беше прекарала нощта.
Бяха й оставили студена вечеря и тази сутрин й бяха донесли закуска.
Но Елена усещаше, че през нощта нещо се е променило. Тази сутрин беше чула викове някъде отгоре. Беше се опитала да разпита облечената в червено жена, почти тийнейджърка, която й беше донесла закуската. Когато бе попитала за врявата, в очите на момичето беше проблеснала тревога.
В отговор получи само строго предупреждение: Прави каквото ти казват Кажи им какво знаеш.
След това Елена беше крачила напред-назад в килията, измъчвана от един въпрос.
„Какво очакват да знам?“
Ръката й най-сетне напипа скритото под дюшека. Елена извади двете малки книжки — копието на „Одисея“ и дневника на мъртвия капитан, увити в кожа и предпазени от замръзналия труп. Беше ги скрила в панталоните си по време на полета и топлината на тялото й ги беше размразила. Сега кожените подвързии и конците, с които бяха съшити книжките, бяха станали гъвкави.
Каквото и да искаха похитителите от нея, то трябваше да е свързано по някакъв начин с кораба и историята му. Защо иначе им беше да отвличат експерт по морска археология със специалност Средиземноморието? Елена разбираше, че животът й зависи от това доколко и докога ще бъде полезна. Знаеше също, че баща й ще преобърне целия свят, за да я намери, но дотогава…
„Трябва да оцелея“.
За целта се нуждаеше отколкото се може повече информация.
„Независимо от риска“.
Отнесе книгите на грубата маса до недокоснатата закуска. Не се страхуваше, че я наблюдават или че някъде има скрити камери. Всяка повърхност в килията с изключение на яката дървена врата беше от твърда скала. И цялото ниво, служещо за тъмница, се осветяваше единствено от свещи и факли.
Без електричество и с дебелите каменни стени, през които безжичните устройства не биха могли да предават, Елена се чувстваше в достатъчна безопасност, за да сложи книгите на масата и внимателно да отвори онази със заглавие „Свидетелството на Четвъртия син на Мойсей“. Страниците, увити в тюленова кожа и запечатани с восък, бяха останали сухи през вековете и мастилото не беше избледняло. Макар велумът да беше станал чуплив от годините, Елена можеше да обръща страниците, ако внимаваше.