Започна да чете разказа на автора Хунайн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на човек, наречен Муса, или Мойсей. Прегледа набързо първите страници, които описваха подготвянето на кораба, подбирането на доверен екипаж и първата седмица в морето. Имаше и размисли на капитана за творбата на Омир, включващи преведени откъси от древногръцкия текст „География“ на гръцкия историк от първи век Страбон, който смятал, че епосите на Омир описват реални събития.
Според дневника корабът стигнал до остров, описан от капитана като „ковачницата на Хефест“, след което разказът внезапно спираше. Голяма част от страниците в средата на книгата бяха изрязани.
„Най-вероятно са били унищожени нарочно“.
Елена погледна мястото, заемано от липсващите страници, макар че се интересуваше най-вече от последната част, която беше запазена.
Искаше да разбере какво се е случило с кораба и как се е озовал в Гренландия. Историята продължаваше с голяма буря и трудно плаване до остров, който по описание приличаше на Исландия („остров оххх огън и лед, димяща земя и огромни бели гори“) и нататък до брега на Гренландия („до покрита с лед земя отвъд края на света, обитавана от призрачни мечки със снежна козина“).
Сърцето й се разтуптя по-силно, когато стигна последния запис.
Прочете датата в началото му: 22 Ямада Ал-Тани 248.
Годината — 248 — трябваше да е според арабския календар, известен като хиджири. Елена пресметна наум и стигна до годината според модерния календар — 862.
„Девети век“.
И времето от годината — краят на август.
Тя повдигна вежди.
„Трябва да е било доста топло, за да могат моряците да се озоват в капана на зимата. Какво е станало?“
Прочете със затаен дъх последния запис на Ханейн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на Мойсей.
Скъпи мои братя Мохамед, Ахмед и Ал-Хасан,
Простете ми за моето предателство, за това, че се опълчих срешу уважаваните в Дома на мъдростта във време, когато враговете ни станаха дръзки и откритото от мен можеше да обърне съдбата в наша полза.
Но знайте, че нямах избор. Пиша това като мое последно свидетелство, което да послужи едновременно за оправдание и предупреждение.
Докато изписвам със студеното мастило тази страница, писъците зад мен най-сетне затихнаха. Прекарах по-голямата част от нощта на колене в каютата, притиснал с длани ушите си. Това не ми донесе облекчение. Дори молитвите ми към Аллах не заглушиха писъците на хората ми, думкането на юмруците им по залостената врата, умолителните им викове. Макар страданията и ужасът им да проникваха до мозъка на костите ми, не посмях да отстъпя.
Дори сега си представям шайтаните, огнените демони на Тартар, които разкъсват безмилостно хората ми, които ме следваха вярно в продължение на две години. Но както ще докаже този разказ, ужасът на бавната смърт може да превърне дори почтения човек в долен дивак.
Преди пет дни доведох кораба до тези пусти брегове. След като научих неблагочестивата истина, не смеех да се насоча към никое пристанище. Вместо това наредих на екипажа да продължи към това самотно убежище на замръзналите брегове, след като свирепата буря ни отнесе отвъд пределите на света. Излъгах ги, че се нуждаем от прясна вода и осолено месо за дългото пътуване към дома.
Вместо това под прикритието на нощта повредих кораба, като отсякох двете мачти и разрязах платната му. Щом научи за саботажа ми, екипажът спореше, умоляваше и дори заплашваше да им позволя да поправят щетите. След като отказах, прочетох на някои лица каменна решимост, а на други — ужас.
Тъй като бях сам срешу дузина гневни бунтовници, прибягнах до единственото оръжие, което можеше да гарантира, че корабът никога няма да напусне ледения си пристан. Отново под мрака на нощта, докато всички спяха, пуснах чук и разбих едно от гърнетата на Пандора. Събудих легиона в него и отприщих ордата шайтани срещу собствените си хора.
Това беше необходима жестокост, защото скритото тук никога не бива да бъде откривано. И ако бъде открито, нека ужасите, запазени в този кораб, да послужат като сурово предупреждение да не се продължава нататък, да не се търсят вратите на Тартар.