Докато Елена тръгваше към изхода, Джо й се намръщи. Изглеждаше ядосан на капитулацията й. Тя се извърна. Знаеше истината. Чуваше тихото подрънкване в джоба си.
„Не се безпокой, Джо. Не съм им дала всичко“.
На прага се обърна към масата, измъчвана от един въпрос, и извика:
— Къде е Мария?
Джо отпусна глава на масата и въздъхна.
— В безопасност… тя е в безопасност.
Изпълнена с облекчение, Елена се обърна и се остави да я отведат. „Най-сетне една добра новина“.
16
23 юни, 07:10
Кастел Гандолфо, Италия
„Положението е лошо… и става още по-лошо“.
Мария напрегна слух, след като в подземията под папския дворец се възцари тишина. Бомбардировката беше спряла преди няколко минути. Беше кратка, но брутална. Дори сега по-навътре в тунела, в който бяха попаднали в капан, се чуваше приглушен трясък на падащи камъни.
„Този малък нестабилен джоб няма да издържи още дълго“.
А и въздухът можеше да им свърши преди това.
Всички бяха закрили носовете и устите си с плат в опит да филтрират прахта, която запълваше мястото.
Приближи подскачащ лъч на фенер — Грей и майор Босард се връщаха. Бяха отишли да огледат срутването, което блокираше тунела малко по-нататък. Минаха покрай Сейчан, която оглеждаше една врата на хранилище с друг фенер.
— Няма изход — доложи Грей, когато стигна до групата, струпала се в края на тунела. — Опитах и сателитния си телефон. Няма сигнал.
„Нищо изненадващо и по двете точки“.
— Кучите синове са ако не друго, то поне последователни — каза Мак, който седеше с опрян в стената гръб, прибрал бинтованата ръка към гърдите си. — За втори път в рамките на два дни ме затварят в гробница. Първо от лед, сега каменна.
Нещо в думите му накара Мария да поспре за момент, но не можеше да определи какво точно.
Отец Бейли погледна огорчено климатолога.
— Съжалявам, че ви доведох тук.
— А, не се оплаквам. Ако ме бяхте оставили горе в медицинското крило, сега сигурно щях да съм мъртъв, пръснат на парчета от бомбите. Така че дори това да се окаже гробницата ми, поне ми осигурихте още малко време.
Мария се изправи.
„Именно“.
— Но това не е гробница — каза тя и се обърна към монсеньор Роу, който беше клекнал до кутията с картата, сякаш възнамеряваше да пази съкровището на Да Винчи до последния си дъх. — Не казахте ли, че Светият скриниум се намира в мазетата на стара римска къща?
Роу свали парчето плат от устата си.
— Si, вилата на император Домициан.
— И тук долу римляните са изградили водните цистерни на вилата, нали?
— Точно така.
— Но откъде е идвала водата, за да пълни тези цистерни? Знаете ли дали са черпили вода от езерото Албано?
— Аз… мисля, че съм чел нещо за това. — Роу кимна. — Изкопали са цистерните така, че да се намират под нивото на езерото и са построили акведукти от тях до езерото, така че гравитацията да докарва прясна вода.
Грей застана до нея и й кимна одобрително.
— Възможно ли е въпросните акведукти да са запазени?
— Не знам — призна Роу. — Знам обаче, че Светият скриниум не заема изцяло основите на вилата. Библиотечният комплекс е бил отделен от по-старите части преди векове.
— Знаете ли къде? — попита Мария.
— Si, certo — отвърна Роу, но погледна покрусено, когато посочи. — В края на другия тунел. Онзи на юг от нас.
Мак изстена.
— Май сме се напъхали в погрешната заешка дупка. Няма начин да си прокопаем път навън.
— Може да има и друг начин — рече Роу. — Ще ви покажа.
Всички се събраха около монсеньора, който започна да чертае с пръст в прахта на пода. Първо нарисува три започващи от една въображаема точка линии, след което ги свърза с концентрични дъги.
— Трите основни тунела са свързани с хранилищата на библиотеката, които минават в дъга от един тунел до друг — обясни той. — Ако успеем да влезем през една от тези врати в тунела, бихме могли да минем през хранилището и да стигнем до следващия тунел.
— Само че няма ток — каза Мария. — А вратите са заключени. Не можем…
— Аз мога — прекъсна я Сейчан. Изправи се от огледа си на единствената врата, която не беше погребана под тонове камъни, и посочи с камата си електронната ключалка. — Но ще трябва да действаме бързо. И ще имаме само една възможност.