07:14
„Понякога е добре да е зле“.
Грей мислено благодари на небесата за престъпното минало на Сейчан.
— Не знаех, че проникването в банкови трезори е било част от обучението ти в Гилдията — каза той, докато я гледаше как работи.
Тя сви рамене.
— Научих този номер много преди Гилдията. Не е по-различно от това да запалиш кола направо от жиците. По онова време обичах да крада коли и да правя обиколки по задните улички на Сеул.
Грей се опита да си представи една безгрижна версия на тази жена — момиче с диви очи, вилнеещо из улиците на Югоизточна Азия. Дори сега в миналото й имаше големи петна, за които не знаеше нищо. Грей се замоли да му се удаде възможност рано или късно да ги запълни.
— Стига си местил светлината — сгълча го тя.
Грей насочи лъча към ръцете й. Сейчан вече беше успяла да свали предния панел на електронната ключалка с ножа си. Присви очи, докато свързваше отворения му сателитен телефон към вътрешностите на ключалката.
Обърна се към монсеньор Роу, който стоеше до нея.
— Ако се получи, ще имате само секунди да прокарате картата си и да освободите заключващия механизъм. След това веригата ще се изпържи. Готов ли сте?
Той кимна и вдигна блестящата черна карта.
— По мой знак. — Сейчан допря последната жица до литиевойонната батерия на телефона. — Сега.
Алената светлина на ключалката примигна за момент. Роу бързо прекара картата през четеца. Лампата светна в зелено. Забръмчаха някакви предавки, след което от платката изскочи ярка искра и светлината угасна.
Сейчан се изправи, опита дръжката на вратата и изруга, когато тя не помръдна. Ключалката не беше успяла да завърши цикъла си.
„А бяхме на косъм…“
Ядосаната Сейчан отстъпи назад и изрита вратата. Ударът я разтресе и вътре в нея нещо изщрака силно и забръмча. Всички се спогледаха със затаен дъх.
Този път вратата се отвори под радостните викове на събралите се пред нея.
Грей сграбчи Сейчан в прегръдката си.
— Моята прекрасна касоразбивачка.
— Още не сме се махнали оттук — напомни му тя.
Думите й бяха подчертани от един голям камък, който падна с трясък надолу по тунела.
Грей подкара всички през вратата по тъмния извит коридор, от двете страни на който имаше херметично затворени стъклени врати. Зад тях зърна рафтове и шкафове с неясни съкровища, някои от които проблясваха в златно и сребърно на слабата светлина. Нямаха време обаче да разглеждат забранената библиотека.
Бързо стигнаха до другата врата. Тя имаше лост от вътрешната страна, който трябваше да помогне на човек да излезе, ако случайно е останал затворен в хранилището.
„Също като нас“.
Грей дръпна лоста надолу, бутна вратата и излезе в следващия тунел. Освети с фенера около себе си. Коридорът беше блокиран отдясно от купчина камъни и отломки. Отляво обаче завършваше с тухлена стена.
Грей поведе групата към нея.
— И сега какво? — попита Мария, докато прокарваше длан по тухлите. — Как ще минем през това нещо?
Майор Босард си проправи път през групата и вдигна автомата си.
— Може би знам един начин.
Грей върна останалите в хранилището, докато швейцарският гвардеец изпразни целия пълнител в стената, като съсредоточаваше огъня си върху две тухли, които изглеждаха най-нестабилни. Когато оглушителният откос приключи, той беше превърнал тухлите на прах и беше съборил няколко други около отвора.
Грей последва Босард до стената, за да огледа резултата. Майорът срита тухлите и разшири отвора. Грей пъхна глава и ръка през дупката и освети другата страна. Залата беше голяма, изсечена във вулканичната скала, а на дъното й лъчът на фенера се отрази от черно огледало.
Вода.
Той въздъхна с облекчение.
Бързо събориха още тухли и се спуснаха по няколко стъпала в следващото помещение. В центъра му имаше квадратен басейн със страна десетина метра, пълен догоре с вода. Грей тръгна покрай него, като проверяваше дълбочината му. От едната страна попадна на засводен отвор на тунел — края на стар римски акведукт, свършващ на около метър под повърхността.
Останалите се събраха около него.
— Ще преплувам по дължината му, за да видя дали стига до езерото — каза Грей.
Сейчан пристъпи пред него. Вече беше свалила якето и блузата си и сега събу ботушите си.
— Аз плувам по-бързо — каза тя и сръчка с пръст корема му. — А и да не забравяме този проблем.
Грей понечи да възрази, но си даде сметка, че тя е права — може би не точно за корема му, но тя определено беше полуриба, ако не и направо русалка. Ако някой успееше да стигне до езерото, това беше тя.