„Най-сетне“.
Муса се изправи и я погледна.
— Ще се моля Аллах да продължи да те гледа усмихнат, макар че вече вярвам, че това ще се случи. Имам важна задача за теб.
— Каквото заповядаш.
— Ти и брат ти Кадир трябва да заминете да търсите изгубения път. Ще ви изпратя с група Синове и Дъщери, както и с двамата пленници. Използвай ги един срещу друг, за да си осигуриш сътрудничеството им и да ти помогнат да намериш следите. Освен това ще вземеш и Атласа на бурите, тъй като вярвам, че той ще се окаже ценен за откриването на истинския път до Тартар.
Тя се поклони още по-дълбоко от оказаната й чест.
— Няма да те разочаровам.
— Вярвам ти.
Тя се изправи. Приемаше похвалата, чувстваше я дори заслужена.
— Но накъде да заминем? Къде можем да намерим изгубената диря? Той й даде знак да застане до него, след което посочи отворения дневник на Хунайн ибн Муса. Пръстът му проследи един от редовете.
— Дневникът на пътуването прекъсва, но предателят е назовал последното пристанище, в което е спрял, преди да продължи към Тартар. Именно от него трябва да започнеш търсенето.
Нахир се наведе да прочете написаното.
Кръвта й се смрази, когато си преведе думите.
Ковачницата на Хефест
— Задачата, на която те пращам, не е лека. — Муса я изгледа твърдо, сякаш долавяше трепета й. — Защото трябва да стигнеш там, където дори ангелите се страхуват да стъпят.
III. Ковачницата на Хефест
Пей, сладкогласна музо, за прочутия с майсторство Хефест, който със светлоока Атина човека научи на занаяти велики — човека, що в пещерите планински живееше досущ като диво животно.
Хезиод, Омиров химн 20
18
23 юни, 20:49
Тиренскоморе
„Тия копелета определено знаят как да пътуват със стил“.
Ковалски гледаше през прозореца суперяхтата, която се ширеше пред него. Двамата с Елена бяха кацнали на борда й преди пет часа. Бяха долетели от брега на Турция до малък остров, от който хеликоптер ги откара до средата на Тиренско море за среща с лъскавия кораб.
„Истинска красавица“.
Сребристата яхта беше дълга повече от сто метра и газеше дълбоко, а суперструктурата й се издигаше на цели четири нива. В момента Ковалски беше затворен на най-горното ниво, в голям салон с панорамен изглед към носа и двете страни. Зад него Елена седеше зад отрупано с книги бюро и си записваше в жълт бележник. Вече беше изписала един и продължаваше с втори. Ковалски не я прекъсваше, нито пречеше на съсредоточаването й.
Всъщност разчиташе на него.
Самият той използва времето да изучи плаващия затвор, като го преценяваше с критичните очи на бивш моряк. Докато оковаваха краката му с вериги, беше слушал двигателите под палубата. „Приличат на два дизелови, може би хибриди, определено задвижващи водна турбина“. След като двамата с Елена се озоваха на борда, корабът беше поел на запад със скорост почти трийсет възела — наистина впечатляващо за яхта с подобни размери.
И това не беше единственото, което впечатляваше.
Яхтата нямаше само една, а цели две площадки за хеликоптери — една на носа и една точно над главата му. Освен това Ковалски беше преведен през нещо като гараж с редица черни джетове, чиито носове бяха обърнати към затворената врата към морето — и с нещо като четириместна подводница с две туби за изстрелване на малки торпеда.
Последното беше ясно напомняне. Макар външно корабът да приличаше на увеселителна яхта, вътре се действаше сериозно. Целият екипаж, вероятно няколко десетки души, носеше оръжия, които криеха, когато излизаха на палубата, но носеха открито вътре.
Ковалски почука прозореца. Дори стъклото изглеждаше по-дебело от необходимото, най-вероятно бронирано и способно да издържи на взрив.
Той въздъхна и се загледа отвъд носа. Слънцето залязваше на хоризонта, кацнало непосредствено над тъмните вулканични конуси на някакъв остров, като сякаш подпалваше върховете им. По-надолу склоновете бяха тъмни, зловещи и се сменяха с потънали в сенки гори и светлините на малки селища по крайбрежието.
— Онзи, който е кръстил това място, не е имал никакво въображение — промърмори Ковалски. — Виждаш остров с вулкани и го кръщаваш Волкано.
— Вулкано — поправи го Елена и се протегна. Свали малките си очила, хвърли ги върху бележника и разтърка зачервените си очи. — Не е кръстен на вулканите, а на римския бог на огъня Вулкан. Същият, когото гърците наричали Хефест.