— Знаеш ли защо сме тук?
Елена облиза устни и стана. Чувстваше се по-добре, когато тази жена не е надвиснала над нея.
— Това е Вулкано, домът на митичната ковачница на бог Хефест.
Кимане.
Елена погледна трите произведения, за които беше решила, че са най-важни. Първите две бяха очевидни. Нехир й беше дала фотокопия на двете книги, открити на борда на древния кораб. Елена беше добавила към тях и трета — трактат от две хиляди страници на гръцкия историк Страбон, озаглавен „География“.
Тя сложи ръка върху копието на капитанския дневник.
— Разказът на Хунайн прекъсва малко след началото му, но според написаното дотук той казва, че е стигнал до „ковачницата на Хефест“. — Тя погледна Нехир. — И би трябвало да става дума за този остров.
— Както реши и нашият Муса.
— И ви трябвам тук, за да ви помогна да намерите следата, която е изчезнала в историята. Да откриете накъде е продължил Хунайн.
— Точно така. — Жената махна към купчините книги и бележниците. — Е, до какво заключение стигна?
Джо се изсмя.
— Сериозно? Очакваш за пет часа да реши загадка, която вие не сте успели да разрешите за пет века?
— Всъщност за единайсет. — Нехир като че ли изобщо не се смути от подмятането му и остана съсредоточена върху Елена. — Очаквам обаче доктор Каргил да е открила защо предателят Хунайн е избрал да дойде тук. Защо е търсил Ковачницата на Хефест?
Елена направи всичко от себе си да отговори. Прелисти дебелия том на „География“.
— Според написаното от капитана, той се е доверявал на Страбон. Историкът не само се възхищавал на Омир заради поезията му, но също като Хунайн вярвал, че „Илиада“ и „Одисея“ се основават на реални събития. Страбон решително защитавал позицията си и търсел доказателства, които събрал в тази книга. Затова капитанът разнищил труда му в търсене на насоки накъде да продължи.
— И какво по-точно е довело Хунайн до тези брегове?
Този път Елена сложи ръка върху арабското копие на „Одисея“.
— Хунайн си е водил бележки върху епоса на Омир. Подчертавал е някои стихове. Но изглежда се е интересувал особено от творенията на Хефест. — Тя обърна на страниците, които беше подгънала, и зачете на глас. -„Златни и сребърни псета по две от страните стояха, беше ги сръчният Хефест изваял с художествен усет, стражи да бъдат в палата на смелия цар Алкиноя. Те не старееха, бяха безсмъртни, за вечни години“.
— Безсмъртни кучета ли? — обади се Джо.
— Изработени от скъпоценни метали — добави Елена. — От злато и сребро. Омир описва метални кучета, способни да се движат сами. Очевидно тази тема е грабнала въображението и интереса на Хунайн. Особено като се има предвид, че той и тримата му братя, Бану Муса, са написали много книги за създаването на механични инструменти.
Нехир кимна.
— Като „Книга за хитроумните устройства“.
— Именно. И разбира се, вниманието на Хунайн било насочено към нещата, изработени от Хефест. В полето на частта, която прочетох току-що, той е копирал и откъси от „Илиада“, в които се казва, че ковачницата на Хефест имала малки триножници на колела, които се движели сами и изпълнявали нарежданията му, докато богът бил обслужван и от „златни прислужници, които се суетяха около господаря си като живи жени“. И тук Омир описва автомати, включително и механични жени, изпълняващи желанията му.
— Честно казано, не бих отказал две такива — обади се Джо.
Елена не му обърна внимание.
— Ясно е, че Хунайн е бил обсебен от тази тема. Той е оставил още няколко бележки по полетата за други препратки към подобни чудеса. Бронзови коне, теглещи колесници. Метален орел, който Зевс изпратил да изтезава Прометей, задето откраднал огъня. И ако Хунайн, подобно на Страбон, е вярвал, че историите на Омир са истина, то защо същото да не се отнася и за създанията на Хефест?
— Значи смяташ, че той е тръгнал да ги търси — каза Джо.
Елена кимна.
— Не зная къде е тръгнал да ги търси, но знам кого е търсил.
Нехир се намръщи невярващо.
— Наистина ли?
Елена обърна на друга отбелязана страница от капитанското копие на „Одисея“.
— Малко след посещението си в Подземното царство Одисей се озовал в странна изгубена страна, в която живеели „най-далечните хора, които смъртни други не срещат“. Тези хора, феаките, били и много технологично напреднали. Корабите им били бързи — „и ястребът даже, бързата птица, соколът не би го с крилете си стигнал“ — и можели да се движат сами. Въвеждаш курса и корабът те отвежда там. Всъщност Одисей най-сетне се прибрал у дома на борда на феакски кораб.