Нехир махна пренебрежително с ръка.
— Сега разбирам. Смяташ, че предателят Хунайн се е опитвал да открие въпросните феаки. Защо?
— Спомнете си за златните и сребърните кучета, създадени от Хефест. В „Одисея“ се казва, че богът ги дал на цар Алкиной. А той е бил владетелят на феаките.
Нехир се намръщи.
— Имаме бог, който е дал подаръци на неизвестен народ. И може би им е давал и много други. Това няма как да не е заинтригувало Хунайн. Той и братята му винаги търсели знания, изгубени от други царства. Цялото пътуване на Хунайн започнало, защото бил натоварен със задачата да научи повече за хората, които той нарича в дневника си „Великия враг от времето на поета“ — народ, който с един замах заличил три царства. Кой би могъл да има силата и технологиите за подобно нещо?
Нехир я погледна в очите.
— Феаките.
— Като се има предвид нагласата на Хунайн, напълно си представям как е стигнал до това заключение. — Елена се обърна към нея. — Хунайн е заминал оттук да търси феаките. И ако съм права, това може би ни дава някои насоки накъде да продължим.
Нехир не каза нищо. Елена седна на стола си и прехапа устна. Надяваше се, че казаното дотук ще е достатъчно. Накрая жената се обърна към вратата и рязко извика Кадир.
„О, не…“
Гигантът нахълта в стаята, като му се наложи да се наведе, за да мине през вратата. Елена погледна извинително Джо.
„Съжалявам“.
Кадир отиде при бюрото, помъкнал под мишница някакъв голям пакет, увит в плат. Елена предположи, че това е някакво ново устройство за изтезаване на Джо, с което искаха да я накажат, задето се е провалила на теста. Вместо това гигантът вдигна предмета и с изненадващо леко движение го постави върху бележките й, след което отстъпи назад.
— Това е следващото ти предизвикателство — каза Нехир и й даде знак да го отвори.
Елена стана, разви плата и ахна, когато позна потъмнялата бронзова кутия от замръзналия кораб. Ръцете й трепереха, докато я докосваше — не от страх от слабата радиация, а заради съкровището, което бе скрито вътре.
Тя впери поглед в Нахир.
— Какво искате да…?
Жената се обърна и даде знак на Кадир да я последва.
— Утре по обед очаквам нов поглед върху картата на Бану Муса. — Изгледа продължително Елена, после и Джо. — Иначе Кадир ще ви даде и на двамата много по-суров урок.
Елена пристъпи след нея.
— Няма как да го направя. Знаете, че липсват части. — Тя си представи как астролабията бе паднала от гнездото си в картата.
Нехир не й обърна внимание и излезе, следвана от хората си.
Елена се върна при бюрото и се загледа в древния артефакт.
Джо дойде при нея и каза:
— Хващайте моливите, деца. Време е за втората част на теста.
Елена вдигна капака на кутията. Златните очертания и скъпоценните камъни на картата заблестяха на светлината в цялото си огнено великолепие. Тя ахна и едва не затръшна капака.
„Как е възможно?“
В кутията, сгушена сред златното сияние, блестеше ярка сребърна сфера, покрита със съзвездия и символи и обгърната от стрелките на изящно украсени компаси.
Липсващата астролабия. Ключът на Дедал се беше върнал в гнездото си.
— Това не може да е на добро — изстена Джо.
19
24 юни, 10:48
Каляри, Сардиния
„Дано да си заслужава“.
Грей вървеше нагоре по стръмната улица в сърцето на стария град на Каляри, крайморската столица на остров Сардиния. Пред него тесният път минаваше под огромна каменна арка с две дорийски колони и с антаблеман с корона и щит и надпис Regio Arsenale отдолу. Това кътче на стария град, известно като Арсенала, навремето приютявало градските казарми и затвора.
Но вече не.
Пред арката беше окачен дълъг черен банер, върху който със сребърни букви пишеше Museo Archeologico Nazionale de Cagliari. Бившият военен плац зад портала сега служеше като музеен район на града.
Монсеньор Роу поведе Грей под каменната арка, без да престава да говори за миналото на Сардиния. Оказваше се, че вторият по големина остров на Средиземно море е имал богата военна история. Грей почти не го слушаше — знаеше, че свещеникът е нервен след всичко случило се.
И не беше единственият.
Сейчан вървеше на няколко крачки встрани. Погледът й не пропусна нито сантиметър от площада, на който се озоваха.
Пиаца Арсенале вече беше пълна с местни, които се занимаваха с делата си, както и с групи развълнувани туристи, насъбрали се около екскурзоводи с флагчета или чадъри в ръце, най-вероятно от трите огромни круизни кораба, хвърлили котва в градското пристанище. В небето кръжаха и крещяха чайки, а в краката на хората се мотаеха гълъби.