Роу сви рамене.
— Но както казах, това е предчувствие. Или може би просто разпалено въображение на уморен свещеник. Така или иначе, върху запазената астролабия в Оксфорд е изписана арабската дата 885 година, което отговаря на 1480 по Григорианския календар. Ако някой се е опитвал да възстанови Ключа на Дедал, трябва да го е правил от векове. Ако съм прав, значи някой е пазил това знание през цялото време. Вероятно някакво тайно общество. Може би нашият неизвестен враг е част от същата организация. Както сам казахте, те определено сякаш знаят повече от всеки друг за всичко това.
— Може и да сте прав — съгласи се Грей.
Той впери поглед в Роу, отново поразен от приликата между монсеньора и стария му приятел Вигор Верона. И това не се дължеше само на външността му. Този уморен стар свещеник имаше същия блестящ ум.
Сейчан махна към музея.
— Всичко това е чудесно, но с кого ще се срещаме там и какво искахте да кажете с онова да познаем врага си, ако той не е онзи, който ни атакува?
Роу присви очи към небето.
— Вече става горещо. Да потърсим тези отговори вътре. Там ще е много по-прохладно.
Грей избърса потното си чело. Предложението си струваше.
„Определено блестящ човек“.
10:22
Сейчан чакаше в прохладното фоайе на музея. Докато се наслаждаваше на климатика, се запита какво всъщност правят тук. Единият й крак не преставаше да потропва по пода. Искаше й се да оправдае нетърпението си с опънатите си нерви и адреналина от вчерашната атака, но нямаше да позволи да се заблуждава сама.
Преди да напуснат континента, зарязали цялата си екипировка, тя беше принудена да купи нова помпа, но в бързината й се наложи да се задоволи с ръчна. В каютата на риболовния кораб Грей трябваше да й помага. Изживяването изобщо не беше еротично, дори когато се наложи той да я стимулира. Беше си направо унизително.
„Като доене на крава“.
Срамът й обаче не се дължеше на наранената гордост. Грей беше мил и търпелив дори при тези обстоятелства. Докосването му беше нежно, думите му — окуражителни. Огорчението й се дължеше на съзнаването каква е била в миналото. Бившите й господари я бяха превърнали в изключително остър кинжал. Можеше да се движи безшумно, бързо, да бъде повече сянка, отколкото материя. В подобни моменти усещаше всяка своя мускулна нишка, всяко нервно окончание в кожата си.
„А сега какво съм?“
Дори тук, по време на мисията, тялото й се бунтуваше и се опитваше да я върне в роля, която тя не беше сигурна, че иска да продължава. Не й позволяваше да се върне към себе си, да стане отново онази сянка.
Вместо това материята й отказваше да бъде игнорирана.
Тръсна ръце в опит да освободи напрежението.
Но дълбоко в себе си знаеше, че не това е реалният проблем.
Най-ненадейно си представи черната коса на Джак след баня, все още разрошена и със сапунени мехурчета. Сетивната памет я изпълни — за бебешкия шампоан, за ухаещия му на мляко дъх. Макар и на хиляди километри, той си оставаше неизменно с нея.
Сейчан затвори очи.
Знаеше, че това е истинският източник на безпокойството й. Принудена да мине в нелегалност, тя не можеше да се обади на Кат, да провери как е Джак, да се увери, че всичко е наред. Не беше очаквала, че това ще я затормози толкова много.
Грей докосна ръката й.
— Добре ли си?
Тя трепна, но кимна.
— Като че ли монсеньор Роу се връща — каза Грей.
Старият свещеник си пробиваше път през тълпата, съпровождан от друг човек. Очилатият мъж с прошарена коса изглеждаше на шейсет и няколко, с дружелюбна усмивка и широка бяла риза на музеен работник.
Монсеньор Роу ги изненада с представянето.
— Това е раби Файн.
Новодошлият се ръкува с двамата.
— Моля, наричайте ме Хауард. Мисля, че можем да пропуснем формалностите. Особено след като Себастиан ми каза, че искате да се консултирате с мен по археологически въпроси. — Той посочи към вътрешността на музея. — Е, определено сте дошли на правилното място.
Монсеньорът се усмихна.
— Двамата с Хауард бяхме състуденти. Освен това сме работили по съвместни проекти за запазване на останките на старите еврейски катакомби в Рим.
— Тогава бях археолог, работещ за израелската Агенция за старините. След това пътищата ни се разделиха. Себастиан се посвети на службата си във Ватикана, а аз на равинските си проучвания. Но в сърцата си и двамата продължаваме да обичаме историята. Всъщност аз ръководя разкопките на няколко обекта в Сардиния на нурагите от бронзовата епоха, които обитавали острова в продължение на шестнайсет века, преди да изчезнат.