— Кого е търсил Хунайн? Коя загадъчна цивилизация според него е разрушила трите най-силни царства на Средиземноморието?
Нехир се поизправи.
— Феаките. — Тя погледна Елена в очите. — Смяташ, че Дедал е бил един от тях. Бил е феак.
— Смятам, че Хунайн е мислил така — и това го е отвело в Сардиния, за да провери дали е прав. — Елена скръсти ръце на гърдите си. — Знам, че е продължил натам.
Наистина го знаеше, макар и не поради доводите, които беше дала току-що. Но се надяваше, че това ще е достатъчно, за да спаси Джо.
Нехир кимна.
— Много добре, доктор Каргил. Значи продължаваме натам.
Елена въздъхна с облекчение.
Нехир се обърна, но не и преди да направи един загадъчен коментар.
— За щастие, вече имаме наши хора там. Разчистват някои недовършени работи.
21
23 юни, 20:27
Каляри, Сардиния
Мария стоеше на балкона на хотелската стая и се наслаждаваше на последните минути слънчева светлина. Денят беше горещ и стоенето в хотела го беше направило още по-задушаващ. Своеобразното затворничество беше засилило и безпокойството й. Беше й по-лесно да се разсейва от страховете си за Джо, когато се движеше.
А сега разполагаше с прекалено много време да мисли.
„Къде е той? Жив ли е изобщо?“
Пръстите й се свиха около парапета от ковано желязо.
Грей им беше наредил да не напускат хотела, докато е на обиколка из острова със Сейчан и монсеньор Роу. Беше се обадил преди четирийсет минути да съобщи, че се връщат, след като са проучили останките на некропол на западната страна на острова в опит да научат нещо повече за завоевателната орда, помела Средиземноморието в древността.
„Морските народи“.
Мария си представи онези племена мореплаватели, затвори очи и задиша дълбоко — но с глътките въздух дойде и намек за дизел. Тя отвори очи и се намръщи към трите гиганта, хвърлили котва в пристанището за круизни кораби на Каляри, което се намираше на триста метра надолу по улицата. Огромните съдове бяха в крещящ контраст с тесните калдъръмени улици и старомодните магазинчета и винарни. На три етажа под нея главната улица беше пълна с туристи; тълпата беше още по-гъста при входа към двете гигантски пристанища на града. С приближаването на залеза пътниците се връщаха в корабите си, след като бяха нападнали мъничкия град.
„Изглежда, че Сардиния още е измъчвана от морски народи“.
Започна да се обръща, когато стакатото на автоматична стрелба я накара моментално да падне на колене и да наведе глава. Ахна, а сърцето й се качи в гърлото.
„Открили са ни“.
После отдолу се разнесе смях.
Мак забеляза паниката й през плъзгащата се врата на балкона, излезе и й помогна да се изправи със здравата си ръка.
— Просто пиратки — увери я той.
Мария вече се беше сетила. Върна се при парапета с Мак, като се мъчеше да скрие изчервяването си. Чувстваше се глупаво.
— Научих от служителите в хотела, че довечера ще има фойерверки — каза Мак. — Ще ги изстрелват над водата. Може би като забавление за заминаващите круизни кораби.
— Не — каза Бейли, който също беше излязъл на балкона. — Не е затова.
Свещеникът се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб. През целия ден беше изучавал картата на Да Винчи. Накрая се беше предал и бе прибрал кутията в твърдия куфар на колелца, който бяха купили на пристанището в Италия. Съкровището беше охранявано от майор Босард, който стоеше на пост до вратата, въоръжен с два пистолета Р320, един в ръката му и един в кобур под якето му.
Мария махна към морето.
— Добре, тогава защо ще има фойерверки?
— Защото довечера е празникът на Сан Джовани — обясни Бейли. — Или на Йоан Кръстител. Отбелязва се по различни начини в различните страни.
Мария го погледна въпросително.
— Което означава фойерверки тук, така ли? Не ми изглежда особено смирено и религиозно.
— А, корените на традицията в Сардиния са в езическите празници. Двайсет и четвърти юни се е отбелязвал от древните като ден на лятното слънцестоене, особено магическо време, когато слънцето и луната се обединяват и се представят с огън и вода.
Мария погледна към морето.
— И затова има фойерверки над залива.
— Както и огньове по брега — добави Бейли. — Тук има традиция да си намислиш желание и да прескочиш пламъците, за да се сбъдне.
— Ще се задоволя с празнична торта със свещи — каза Мак.
Със залязването на слънцето хората ставаха още повече. Изпълваха улиците, буквално се изсипваха на калдъръма. Други се събираха под навесите на крайбрежните кафенета, включително тези точно отдолу, откъдето се чуваха неприлични песни, смях и пиянски викове. От другата страна на залива вече горяха огньове и пламъците им блестяха ярко в сгъстяващия се мрак. От двете им страни гостите на хотела последваха примера на малката група и също излязоха на балконите си, за да позяпат.