Мак долавяше напрежение в тълпата, сякаш беше застанало нащрек стадо. Между гърмежите на фойерверките до тях достигна резкият вой на сирени, който привлече погледи назад към мигащите светлини. Мнозина си зашепнаха и започнаха да сочат натам. Новината за случилото се започваше да се разпространява и най-вероятно се разкрасяваше допълнително с всяко преразказване.
Мак поклати глава. Тишината и изолацията на гренландските ледници определено му липсваха.
До него Мария свали предплатения телефон от ухото си, трепна при поредния гръм в небето и махна на Мак и отец Бейли да се наведат към нея.
— Грей и Сейчан ще са тук след няколко минути.
Грей вече се беше обадил веднъж, за да съобщи за станалото при хотела. Макар че двамата бяха успели да вземат картата на Да Винчи, монсеньор Роу и равинът били заловени, а може би и убити.
Тъй като подобна участ грозеше всички, Мария беше предложила убежище — място, където дори врагът им нямаше да ги открие лесно и което в същото време им осигуряваше изход от проклетия остров.
„Разбира се, стига да успеем да стигнем дотам“.
— По-добре да побързат — кисело каза отец Бейли, който беше покрусен от новината за приятеля си. — Това е последният круизен кораб.
Мария тръгна през площада към пристанището. Достъпът до него беше блокиран от портал. Двата други круизни кораба бяха потеглили с началото на фойерверките и отплаваха в морето под гръмовното им сбогом. Последният лайнер беше по-малък, макар че малък беше относителен термин. Корабът се извисяваше на повече от десет нива над морето. Дори оттук можеше да се чуе как някъде горе свири оркестър и подготвя пътниците за предстоящото отплаване.
Няколко минути по-рано подвижните мостчета за пътниците бяха издърпани. Сега единственият достъп до кораба беше мостчето за екипажа и вратите на трюма, в който все още вкарваха ръчни колички с припаси.
Мак и останалите наблюдаваха внимателно тълпата, последните приготовления на пристанището, дори небето и огнените цветя, които осветяваха нощта.
Накрая трополенето на малки колелца по калдъръма накара Мак да се обърне. Грей приближаваше през многолюдния площад, помъкнал куфара, до него Сейчан оглеждаше тълпата. Двамата забързаха към тях.
— Добре ли сте? — попита Грей. Изражението му беше гневно и решително.
Тримата кимнаха.
— Тогава да вървим. — Грей ги погледна. — У кого е…
— У мен — каза Мак.
Грей кимна и ги поведе към входа на пристанището. Той почти не беше охраняван — просто дървена бариера, която да спира трафика, и тесен тротоар, минаващ покрай будката на охраната. След като стигнаха до средата на площада, Грей даде знак на Мак.
Време е да раздвижим стадото.
И запали фитила на пиратките в ръката си. Беше купил три комплекта от малка сергия в края на площада, беше ги отворил и бе сплел фитилите им заедно. След като фитилът засъска, той пусна пиратките и продължи напред.
След четири дълги крачки зад него се чуха силни гърмежи и пиратките затанцуваха по калдъръма.
Мак вдигна ръце към устата си и извика:
— Той има оръжие! Бягайте!
Отец Бейли повтори същото на италиански.
Грей — на испански.
Мария само закрещя и започна да се върти, притиснала ръка към рамото си.
Тълпата, която вече беше напрегната, реагира моментално. Всички се втурнаха да се спасяват от гърмежите, разпространявайки паниката. Надигнаха се викове, хората се заблъскаха. Тълпата се втурна към бариерата. Други побягнаха покрай будката на охраната, като задръстиха за момент тесния проход, след което продължиха напред, твърдо решени да се махнат от открития док и по-далече от стрелеца.
Някой при бариерата се опита да укроти тълпата с високоговорител, като даваше заповеди на италиански с решителен, изпълнен с авторитет глас. Това не само че не помогна, но и засили още повече паниката.
Мак и останалите се понесоха с течението, като си пробиваха път с лакти и гледаха да не се разделят. След портала продължиха с потока хора, бягащ покрай кораба. Когато стигнаха товарните врати, забавиха крачка. Първата вълна паникьосани хора беше разчистила път, разблъсквайки колички, сандъци и работници.
Фойерверките в небето стигнаха оглушителната си кулминация. Дъските на дока се тресяха от взривовете. Небето сякаш пламна, превръщайки нощта в ден.
Грей зачака подходящия момент и накрая махна на групата.
— Да вървим!
Бързо изтичаха по късото дървено мостче към отворения люк в кораба. Двама докери ги забелязаха и извикаха, но бяха твърде сащисани от хаоса, за да направят нещо повече.