Бейли им отвърна спокойно на италиански, като показа свещеническата си якичка. Каквото и да беше казал — или може би свещениците се ползваха с достатъчно авторитет в Италия, — работниците не тръгнаха да ги гонят: явно решиха да оставят шефовете си на горните палуби да се оправят.
Грей и останалите побързаха да се отдалечат, преди работниците да са променили мнението си. Като следваха указателните надписи, се качиха по няколко стълби и накрая минаха през една врата.
Излязоха от студените сервизни недра на кораба и се озоваха в топъл коридор с бели метални стени, излъскано дърво и застлан с пътека под. Отнякъде се чуваха мелодичните звуци на пиано. Сякаш бяха прекрачили от сивите царевични поля на Канзас в пъстроцветния Оз.
Преди да успеят да направят повече от няколко стъпки, в коридора се появи сервитьорка, понесла поднос флуоресцентни питиета, някои от които с чадърчета. Забави крачка, когато приближи опърпаната група.
— Buonasera — каза тя с усмивка, после се усети и премина на английски. — Харесаха ли ви фойерверките?
Никой не й отговори, само я изгледаха зашеметено.
Усмивката й замръзна, но не изчезна.
— Знаете, че партито по случай отплаването е на палуба „Клеопатра“, нали? Следваща спирка — Майорка!
Мина покрай тях и продължи бодро по коридора.
След като сервитьорката се отдалечи, Мария се обърна към Грей.
— И сега какво?
Отговори й Мак, който направи своя принос към плана за вечерта.
— Предлагам да посетим „Клеопатра“. Адски ми се иска да пийна нещо. — Погледна отец Бейли. — Ще ме прощавате за френския, падре.
Бейли опрости греха му с вдигната ръка.
— И на мен ми се пийва адски.
22
24 юни, 22:12
Недалеч от бреговете на Сардиния
„Адски е конфузно, мамка му“.
Ковалски стоеше в миниатюрната баня в каютата си, която представляваше метална тоалетна чиния с вграден в задната стена умивалник и стърчащ от тавана душ. В пода имаше канал. Предполагаше се, че човек трябва да затвори вратата на клетката, превръщайки я в душкабина.
„В която може да се побере само мишка с анорексия“.
Самата каюта не беше много по-голяма. Имаше две поставени едно над друго легла, които се прибираха до стената, подобно на купе в спален вагон — само че по-малка. Кошмарът му обаче беше банята. При всяко движение Ковалски удряше лакти в стените. И клатенето на яхтата правеше всичко още по-предизвикателно. В конкретния случай — пикаенето. Той погледна измокрения си ляв крачол.
— Това е направо върхът.
Вдигна ципа си и изруга под нос. Промъкна се покрай леглото, затътри се до вратата с дрънчене на вериги и задумка с юмрук.
— Хей! Имам нужда от малко помощ.
Яхтата отново се разклати и той залитна настрани. Бяха хвърлили котва недалеч от Сардиния, където морето беше неспокойно. Беше им отнело осем часа да прекосят Тиренско море от Вулкано, за да стигнат дотук. Ковалски беше успял да зърне острова, докато го приближаваха малко след залез-слънце. Светлините на някакъв голям град осветяваха брега. В небето над него избухваха фойерверки, но от километър и половина зрелището изглеждаше анемично.
Въпреки това Ковалски не можеше да спре да се взира. Брегът изглеждаше мъчително близо, а градът беше достатъчно голям, за да може човек да се изгуби в него — или човек и момиче.
Удари отново вратата.
— Хей!
— Добре ли си? — попита приглушеният глас на Елена от съседната каюта.
Ковалски погледна мокрия си крачол.
„Ще видим“.
Продължи да думка по вратата, докато накрая някой изруга. Чу се стържене на резе. Як мъж отвори рязко вратата и насочи към гърдите му компактен картечен пистолет МАС-10. Втори пазач стоеше в тесния коридор със същия модел оръжие, само дето го държеше здраво и с двете си ръце.
— Какво искаш? — излая първият на развален английски.
Ковалски отстъпи крачка назад. Без риза и по чорапи едва ли изглеждаше особено заплашително. Въпреки това вдигна ръце.
— Не искам неприятности. Само имам нужда от помощ да се оправя с това. — Без да сваля ръце, посочи с пръст крака си. — Не искам да спя цяла нощ в това състояние.
Пазачът погледна надолу, примижа, после очите му се разшириха. Той се обърна към другарчето си в коридора и каза нещо на арабски. Двамата се разсмяха почти до сълзи.
— Да, много весело, Смешко. Трябва да махна този панталон, а не мога да го направя с оковите. — Ковалски сви рамене. — Или вие можете да ги свалите и да питате Кадир дали няма да ми заеме някой свой анцуг. Сигурно ще ми е големичък, но ще го преживея.