Ковалски изруга.
„Толкова съм близо…“
Инерцията го отнесе до една тънеща в мрак шхуна, чиито платна бяха спуснати за през нощта.
Ковалски погледна нагоре и посегна към парапета на малкия кораб.
„Може би…“
22:34
Елена остана на поста си на палубата — не че имаше особен избор. Кадир се извисяваше до нея, но поне вече я държеше за ръката. Беше пуснал косата й, но само защото Нехир му беше наредила така. Въпреки това пръстите му продължаваха да стискат силно, почти до кокал.
Нехир стоеше при парапета с радиостанция в едната си ръка. В другата държеше бинокъл, с който гледаше към морето.
От радиостанцията се разнесе тънък глас на арабски:
— Намерихме джета сред лодките. Изоставен е. Спасителната жилетка още е тук.
Нехир поднесе радиостанцията към устата си, без да сваля бинокъла.
— Претърсете околните лодки, ако трябва и другите. И следете морето, ако се опита да доплува до брега.
Елена знаеше, че с тежката верига Джо никога не би могъл да стигне до брега с плуване.
Дори Нехир го разбираше.
— Не пропускайте нищо. Претърсете всяка каюта, ако се налага. Не оставяйте нищо на случайността.
Елена се загледа към разпръснатите светлини във водата. Надяваше се Джо да е достатъчно хитър да намери добро скривалище. Ловците нямаше да го търсят цяла вечност. Рано или късно щеше да им се наложи да се откажат.
„Само да не направиш някоя глупост“ — замоли се тя.
22:35
Ковалски не беше уверен в плана си и разчиташе на обичайния си магарешки инат, за да продължи напред. Знаеше, че Грей би измислил нещо хитро. Щеше да намери някакъв начин да устрои засада на ловците или да отмъкне някой бърз катер.
Вместо това Ковалски гребеше с една ръка през тъмните води. Другата беше преметната през спасителен пояс. Беше го отмъкнал от платноходката, до която бе стигнал с джета. Докато гребеше, краката му висяха право надолу — веригата тежеше като котва.
Напрягаше слух за евентуална опасност. Засега изглеждаше, че преследвачите са стигнали до изоставения джет. И най-вероятно претърсваха околните лодки.
„Продължавайте да търсите, задници“.
Движеше се колкото се може по-тихо, като се мъчеше да не пляска и да не се издига много над водата. Малко по малко приближаваше брега. Изведнъж двигателят на един от джетовете изрева. Ковалски го чу как се отдалечава — и после се връща обратно.
Напред-назад.
Търсеше.
„Опа!“
Знаеше, че не разполага с много време, така че загреба по-бързо и дори се опита да рита с крака, сякаш плува стил делфин. Стигна до предпоследната редица лодки и забърза през празнината към люлеещия се корпус на голям „Кобалт“, вързан за последния ред шамандури.
Тъкмо стигна сянката му, когато преследвачът се появи с рев на двигател.
Ковалски пое дълбоко дъх и пусна пояса. Котвата на краката му го повлече надолу. Спускаше се метър след метър. Джетът мина над него, без да намали скорост. Поне не го бяха забелязали.
Най-сетне краката му достигнаха пясъка.
Ковалски остана прав, мъчейки се да се ориентира. Тъмният корпус на катера се очертаваше над него, слабо осветен от огньовете.
Ковалски се обърна към източника на светлина.
„Май ще се наложи да продължа пеша“.
Тръгна, като задържаше дъх. Солената вода пареше очите му.
Мъкнеше се тежко, крачка след крачка. Размахваше ръце, за да се движи по-бързо, но това не му помогна особено.
Разсеяното сияние бавно се раздели на отделни петна.
Но прекалено бавно.
Дробовете му горяха. Въпреки това той продължи упорито напред. Накрая вълните започнаха да разклащат горната половина на тялото му. Още няколко крачки и носът му се подаде над водата. Ковалски издиша и си пое въздух, като с него нагълта и малко вода заради застигналата го вълна. Задавен, той отново продължи напред, докато главата му не се подаде напълно над повърхността.
Задъхан, той се обърна назад към полето шамандури.
Воят на двигатели продължаваше да се чува.
„Добре“.
За всеки случай приклекна и измина останалото разстояние под водата. Стигна до неколцина плувци, които се плискаха в морето. Чу равномерен ритъм на музика, приглушена от водата.
Накрая изпълзя на четири крака от морето, като влачеше веригата си през пясъка. Насочи се към най-близкия огън, когато някакъв млад мъж го прескочи, после клекна точно пред него.
Ковалски го погледна.
Младежът заплещи нещо на италиански.
„Както кажеш, пич“.
Ковалски махна слабо с ръка и се претърколи по гръб, сигурен, че прилича на някакъв отдавна мъртъв моряк, надигнал се от прокълнатите дълбини на морето.