— Още не сме научили нищо ново — призна Бейли и погледна намръщено картата. — И без напътствията на монсеньор Роу…
Бяха стигнали до задънена улица.
Грей разбираше и това. Дори яркото слънце не можеше да пропъди мрачното настроение. Загледан в картата, той отново изпита чувството, че е изгубен в морето, без компас, който да го отведе до дома.
Почукване насочи погледите на всички към вратата.
Някой друг също го чу.
12:10
„Слава богу…“
Няколко минути по-рано на Мария й се стори, че зърва позната едра фигура да се качва по мостчето, но не можеше да е сигурна. Затова вече се движеше, преди на вратата отново да се почука вежливо. Тя изскочи от терасата и се втурна през апартамента покрай останалите.
Насочи се право към вратата.
— Провери камерата преди… — обади се Грей зад нея.
„Няма нужда“.
Знаеше кой е. С всяка следваща стъпка усещаше как напрежението в нея се стопява, как тежестта върху раменете й намалява. Неспособна да се спре, тя сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.
Стреснатият стюард отстъпи крачка назад.
Мария едва не го изблъска и скочи към госта до него.
Джо пусна брезентовата си торба и я улови в прегръдката си с голямо УФ.
Тя се притисна към него, сякаш се опитваше да изстиска от себе си чувството за вина.
— Толкова съжалявам, Джо.
— Това пък защо?
Мария се опита да отговори, да обясни как го беше подвела в Кастел Гандолфо, когато го отпрати с празния куфар. Знаеше обаче, че не това е истинската причина за съжалението й. Разбра го в този момент, в обятията му. Срамът и вината й се дължаха на съмненията, които хранеше в себе си и беше оставила да се натрупат — за него, може би дори за самата нея, за връзката им, за бъдещето.
Страхът да не го изгуби беше заличил всичко това.
Обичта й към него почти й причиняваше болка.
„Не искам никога повече да те губя“.
Неспособна да изрази всичко това с думи, тя зарови лице в гърдите му, вдиша миризмата на потта му, усети топлината на тялото му, силна като на локомотив. Ръката му около нея беше като метална скоба.
„Как изобщо съм могла да изпитвам подобни съмнения?“
Джо я отнесе вътре, преди най-сетне да я пусне — малко грубо — на пода.
Мария не пусна ръката му. С другата си ръка Ковалски разтърка кръста си.
— Бих те носил и до края на света, скъпа. Знаеш го. Но може би не точно сега. Не и след като се опитаха да ми строшат гръбнака.
— Извинявай — смотолеви тя.
Погледна го, забеляза лепенката на носа му и памука в ноздрите. Беше чула през какво е преминал, какви изтезания е изтърпял. И макар да ликуваше, че той отново е тук, нараняванията му смекчаваха радостта й и й напомняха, че Елена е все още в ръцете на същите онези хора.
„Ако изобщо е все още жива“.
Тази мисъл я отрезви.
Джо кимна на Грей, който взе брезентовата му торба. Трябваше да я мъкне с две ръце в салона.
— Подаръци от Пейнтър — обясни Джо. — Торбата ме чакаше на пристанището. Надявам се да е всичко, което сте искали.
Грей клекна, отвори торбата и огледа инвентара. Мария зърна черни полимерни кутии, върху най-горната от които пишеше ЗИГ Зауер. Имаше също и някакъв къс автомат, поставен върху кутии с патрони.
Грей не обърна внимание на оръжията, а извади един десетинчов таблет.
— Засега ще трябва да оставим издирването на доктор Каргил на Пейнтър и Кат. Те работят и по сведенията на Ковалски за подземния комплекс някъде по турското крайбрежие, където са били държани двамата с Елена.
Грей се изправи с таблета в ръка и се обърна към групата.
— Колкото до нас, ние все още не знаем кой е врагът, но знаем какво търси. Корабът ще остане тук през нощта, така че разполагаме с по-малко от ден да решим какво ще правим. — Обърна се към Джо. — За целта искам да чуя всяка подробност за случилото се на яхтата. Всичко, което ти е казала доктор Каргил, което е намекнала и дори промълвила под нос.
Джо го пренебрегна и отиде при масата за кафе.
— Значи и вие имате такава. — С ръце на кръста огледа намръщено картата и астролабията. — Откъде се сдобихте с нея?
Отец Бейли му обясни за Светия скриниум и Леонардо да Винчи.
Джо махна с ръка на урока по история.
— Да, хубаво, но успяхте ли да я накарате да заработи?
— Ами, не — призна Бейли.
Джо въздъхна раздразнено, разкопча колана си и свали панталона си до глезените. За щастие, носеше боксерки. Посегна към дебелата превръзка на бедрото си. Мария беше чула, че са го измъчвали с нажежено желязо.