Елена бързо откри защо го прави. Един малък на вид айсберг се преобърна и се превърна в ледена грамада, разкривайки каква част от истинската му маса се крие под синьо-черната повърхност. Ако се бяха намирали близо до айсберга по време на преобръщането му, щяха да бъдат изхвърлени от лодката.
Това й напомни за скритите опасности тук.
Дори името на ледника намекваше за заплаха.
— Хелхайм… — промълви тя. — Царството на Хел.
Мак я чу.
— Точно така. Ледникът е кръстен на скандинавския свят на мъртвите.
— Кой го е кръстил така?
Нелсън въздъхна тежко.
— Кой знае? Сигурно някой норвежки изследовател със сардонично чувство за хумор и пристрастеност към скандинавската митология.
— Мисля, че корените на името са много по-дълбоки — каза Мак. — Инуитите вярват, че някои ледници за злонамерени. И предупрежденията за тях се предават от поколение на поколение. Хелхайм е един от тези ледници. Местните вярват, че той е дом на Туурнгак, което означава „дух убиец“. Тяхната версия на демони.
Кормчията им извади лулата от устата си и се изплю в морето. После каза предупредително:
— Не използва това име.
Явно подобни суеверия не бяха отмрели напълно.
Мак сниши глас.
— Обзалагам се, че тези стари истории са истинската причина някой да е кръстил ледника Хелхайм.
Елена се огледа и зададе въпроса, който я човъркаше, откакто се беше качила в лодката.
— Къде всъщност отиваме?
Мак посочи черната арка в стената от лед. Вече се намираха достатъчно близо, за да различат зеещия отвор. Ледът по краищата му сякаш светеше отвътре.
— Миналата седмица там се откъсна голям айсберг, разкривайки огромен канал разтопена вода.
Елена забеляза, че от пукнатината изтича поток, достатъчно силен, за да отблъсне парчетата лед в подножието на стената. Докато приближаваха, металните бордове на лодката застъргаха пронизително натрошения лед, сякаш някой прокарваше нож върху стоманена повърхност. От звука едва не я заболяха зъбите. Нов студ скова костите й, когато тя внезапно си даде сметка за траекторията на лодката и липсата на бряг наоколо.
— Нима… нима ще влезем вътре в ледника? — попита тя.
Мак кимна.
— Право в сърцето на Хелхайм.
„Иначе казано, направо в света на мъртвите“.
09:54
Докато приближаваха ледника, Дъглас Макнаб следеше внимателно спътницата им. Д-р Каргил беше станала значително по-бледа и пръстите й се бяха впили в борда на лодката.
„Дръж се, малката. Ще си заслужава“.
Когато му казаха, че ще пристига археолог — при това жена — от Египет, той не знаеше какво да очаква. Представите му се люшкаха от женски вариант на Индиана Джоунс до някаква очиларка, напълно негодна да издържи в тази сурова среда. Оказа се, че реалността е някъде по средата. Жената очевидно беше смаяна, но не и паникьосана. Зад опасението в очите й можеше да се разпознае любопитство и упоритост.
Освен това не беше очаквал тя да е толкова хубава. Тялото й нямаше прекалено много извивки и не беше като изпипано с Фотошоп. Беше гъвкаво и мускулесто, устните й бяха пълни, а високите й скули бяха зачервени от студа. В ъгълчетата на очите й имаше малки бръчки, може би от постоянното примижаване на пустинното слънце или пък от прекалено многото четене. Така или иначе, това й придаваше вид на строга учителка. Освен това Мак беше запленен от светлорусия, почти бял кичур коса, надничащ от края на вълнената й шапка.
— Мак, гледай напред — предупреди го Нелсън. — Освен ако не си решил да ни блъснеш в някой айсберг.
Мак се сепна и се обърна напред, за да скрие зачервеното си лице и да се вгледа в зеещите пред лодката дълбини. Сините води бяха станали мътнокафяви от тинята, носена от разтопената вода.
Върна се на мястото си на носа и отново се зае да следи за скрити опасности във водата пред тях и в покритата с пукнатини стена. Знаеше, че кормчията им Джон Окалик има много по-остро око, когато става въпрос за лед. Местният жител бе плавал из тези коварни води от малък, вече близо петдесет години. Както бяха правили и предците му поколения наред.
Въпреки това Мак продължи да се вглежда внимателно, докато приближаваха отвора. Той беше широк десетина метра и висок два пъти по толкова. Пред тях се появи друга метална лодка, привързана до едната страна за забити в леда пръти. В нея седяха двама мъже с пушки с огромни цеви в скутовете си.
Джон се изправи на кърмата и заговори бързо с тях. Мъжете бяха негови роднини, каквито всъщност бяха и всички жители на Тасиилак.