Именно свещеникът й разказа как той, заедно с колеги на Джо, били изненадани в Сардиния. Елена разбра и защо двамата мъже не са били убити. Те бяха археолози, запознати много добре с митологията и историята, важни за настоящата задача. Трябваше да й послужат като научни помощници — и най-вероятно като заложници, които да бъдат подложени на изтезания, ако тя не успееше да даде онова, което се искаше от нея.
Елена не хранеше илюзии, че основата на положението й се е променила с пристигането на баща й. Въпреки че условията на живот се бяха подобрили, всичко друго си оставаше същото.
Тя загледа мълчаливо двамата, които си шепнеха над картата. Монсеньор Роу й беше разказал за копието на Да Винчи на устройството и за оригиналния Ключ на Дедал. Оказваше се, че той все още се намира в ръцете на колегите на Джо.
Тази информация я изпълваше с голяма надежда.
„Джо, само не ме разочаровай“.
По-рано беше пропуснала една част от своята история — какво беше видял Джо, след като отключиха картата с астролабията. Макар да не усещаше злонамереност или двуличие у двамата мъже, беше прекалено потресена от появата на баща си.
„На кого мога да се доверя истински?“ Най-сигурният отговор беше „Единствено на себе си“.
Затова премълча за разкритото от картата.
Не че това я освобождаваше от наложените й задължения. Нехир го беше показала недвусмислено по време на закуската в библиотеката. Тя поиска да знае накъде според Елена е отплавал капитан Хунайн, след като е напуснал дома на Дедал в Сардиния.
Елена знаеше отговора. Картата го беше показала. Тя си представи как малкият сребърен кораб на Одисей се спуска на юг от Сардиния по реката тектоничен огън, за да спре за кратко при брега на Тунис. Отново се нуждаеше от някакво извинение, от някаква нишка на разсъждения, която да посочи в тази посока и да скрие под лавина от факти онова, което знаеше в действителност. Искаше й се да се опълчи, да откаже да сътрудничи, но не й бяха останали сила за борба. Беше прекалено уморена и потресена от появата на баща си. А и какво значение щеше да има, ако им издаде следващата спирка?
Погледът й се отмести от двамата мъже към далечния бряг на Северна Африка. Вчера, преди неуспешния й опит за бягство, беше преровила купчините древни книги, като се връщаше неведнъж към „География“ на Страбон, за да намери някакъв предлог да отплават за Тунис.
Беше обяснила всичко на Нехир на закуска, като й разказа за слуховете от древността за един остров край африканския бряг. Говорело се, че той бил домът на Омировите лотофаги, които ядели лотос и дали на хората на Одисей омаен нектар и ги потопили в дълбок сън. Древните автори Херодот и Полибий твърдяха, че островът се намирал именно край бреговете на Тунис.
Елена подкрепи тази теза с цитати от Страбон, на когото Хунайн вярваше едва ли не безрезервно. Показа на Нехир откъса от „География“, в който Страбон говори за истинското местоположение на лотофагите:
което се превеждаше като „Сиртис на лотофагите“.
Елена получи неочаквана допълнителна подкрепа. Монсеньор Роу се беше намесил и беше потвърдил, че „Сиртис“ на Страбон е древното име на остров край тунизийския бряг, наричан днес Джерба.
Нехир прие това обяснение и ги остави.
Малко след това „Зорницата“ зави на юг и след три часа плаване стигна до африканския бряг.
„И сега какво?“
Таеше една надежда. Ако Джо и останалите имаха работеща версия на картата и оригиналния Ключ на Дедал, може би щяха да изпреварят тези кучи синове и да стигнат първи до крайната цел.
Беше се вкопчила в тази мисъл като в спасително въже.
„Но дали ще е достатъчно?“
13:40
Час по-късно гласове привлякоха вниманието й към стъклената врата. Нехир се беше върнала и разговаряше с Кадир. Но не беше дошла сама.
Като видя баща си, Елена се вцепени. Въпреки гнева й познатото лице събуди топлота в нея. Тялото й инстинктивно реагира на човека, който я беше отгледал, който я беше научил кое е добро и кое лошо, който бе изградил моралния й компас, беше насадил в нея любовта към морето и историята на мореплаването.
Този моментен порив отмина. Елена беше чувала израза „натежало сърце“, но едва сега си даде сметка, че фразата не е просто метафора. Чувстваше сърцето си като оловна тежест в гърдите си, която биеше глухо и някак безжизнено. Потърка с кокалчето на пръста си гръдния си кош в опит да премахне болката там, но не успя.
Нехир отключи вратата на библиотеката с електронна карта и въведе баща й. Самата тя го последва — естествено, с Кадир.