— Имам шал.
Мърдок излезе от колата и се подпря на задния й капак. Уви шала си около устата и носа. Положи ръце на багажника и започна да бута. Двигателят изрева и колелата превъртяха, докато той прилагаше цялата си тежест върху колата.
След това с периферното си зрение долови движение отдясно. Извърна съвсем леко глава и продължи да бута Ангела на Смъртта.
Там стоеше Джени. Беше се промъкнала бавно в сенките покрай издатината, беше обърнала и в момента стоеше срещу него с насочени оръдия. Сигурно беше заобиколила. Сега беше спряла.
Не виждаше смисъл да бяга. Можеше да открие огън срещу него в момента, в който пожелае.
Той се изправи, за да си почине за секунда и да събере мислите си. След това мина по-наляво, наведе се и започна да бута отново. Тя чакаше, незнайно по каква причина. Не можеше да прецени защо, но тръгна с лявото рамо напред. Помръдна първо лявата си ръка, а после и дясната. Изправи се, задвижи отново крака, борейки се с мощния импулс да погледне още веднъж в нейната посока. Левите стопове бяха близо. Може би имаше шанс. Две бързи крачки стигаха, за да застане мощното тяло на Ангела между тях. След това щеше да побегне и да се хвърли през глава. Но защо не стреляше?
Няма значение. Трябваше да опита. Отново се изправи. Мнимата почивка, която си даде, се оказа най-трудната част от целия етюд.
След това се наведе още веднъж, посегна като да постави отново ръцете си на колата, плъзна се покрай нея и се придвижи възможно най-бързо към отворената врата, през нея и вътре. През цялото време, докато отстъпваше не се случи нищо, но в момента, когато хлопна вратата, откъм терасата последваха изстрели. Ангела се разтресе, а след това започна да подскача.
— Там! — чу гласа на Ангела, докато оръдието мърдаше, бълвайки огън н и нагоре.
Лъчът подскачаше. Успя. Попадна в движение върху скалната повърхност.
Мърдок се извърна навреме, за да види как част от тази повърхност се свлича първо с леко свистене, а след това с грохот. Изстрелите престанаха преди стената да се сгромоляса върху червената кола.
По силен от грохота, от радиото се разнесе познат глас: — По дяволите, Сам! Трябваше да останеш в колата! — каза тя.
След това радиото замлъкна. Скалното свличане скриваше напълно очертанията й.
— Сигурно пак е блокирала сензорите ми и така се е промъкнала — говореше Ангела, — Имаш късмет, че я видя точно тогава.
— Да. — отвърна Мърдок
— Нека пробвам сега да измъкна и двама ни, — проговори малко по-късно Ангела, — Докато ти ме буташе, издълбах коловози
Опитите за измъкване продължиха методично. Мърдок за първи път тази вечер погледна нагоре към звездите — студени, бляскави и толкова далечни. Продължи да ги гледа, докато Ангела се измъкна от пясъка. Докато обръщаха, хвърли един небрежен поглед към каменната й гробница.
След като си се върнаха обратно и излязоха през прохода, радиото отново оживя: — Мърдок! Мърдок! Добре ли си? Опитвахме се да се свържем с теб и…
— Да. — каза уморено.
— чухме още експлозии. Ти ли беше?
— Да. Просто застрелях един призрак, — каза — Сега се връщам.
— Всичко свърши, — съобщи му другият, — Очистихме всички.
— Добре. — изрече и прекъсна предаването.
— Защо не му каза за червената кола? — попита Ангела.
— Млъквай и карай.
Гледаше изнизващите се покрай тях стени на каньона, в които се редуваха лъскави и потъмнели земни пластове. Беше нощ, студено небе, обширно небе, дълбоко небе и черният вятър духаше от север, завършващ, заключителен вятър. Гмурнаха се в него. Преминавайки съня на времето и праха, през развалините, отиваха там, където ги чакаха другите. Беше нощ и от север духаше черен вятър.