Препрочете си бележките още два пъти и взе направената предишната вечер разпечатка на страницата на Историческото дружество на колежа „Сейнт Джон“. Препрочете и нея. „В тази осветляваща и типична за него цветиста беседа професор Топинг обясни как изследванията му на записките за инквизицията от тринайсети век са открили неочаквана връзка между приказното съкровище на катарите и така наречената Тайна на Кастеломбре“. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше, че ключът е у Топинг; че може да претърсва мрежата до безкрай, да се обажда на какви ли не специалисти, но че ако не говори с него лице в лице, няма да напредне и със сантиметър. А според портиера на колежа единственият начин да говори с него, беше да се качи на самолета и да отлети чак до Англия.
— Да бе — измърмори. — Няма начин.
Но още докато го казваше, започна да рови в бележника си за телефона на приятеля си Салим, който работеше като туристически агент.
Йерусалим
В кабинета си Бен Рои отпи от манерката и се вгледа в трите четвърти страница доклад на екрана на компютъра пред себе си. Беше си казал, че е направил всичко, което е могло да се очаква от него. Беше разпитал възрастната жена на улица „Ор Ха Чаим“; беше се обадил в „Кфар Шаул“, за да пита за близнака на Хана Шлегел (очевидно все още жив, макар и в много „разстроено състояние“); дори се беше обадил в Яд Вашем, за да потвърди, че Шлегел действително е работила там (работила е на половин работен ден, в архива). Е, можеше да поеме и по други среди, не беше дал всичко от себе си. А и защо да го прави? „Малко информация за миналото й“, това беше поискал този Хедива. И той му я беше осигурил. Щеше да напише още няколко реда, да докара доклада до една страница и да си измие ръцете от цялата проклета история.
— Само че… само че…
Този шибан пожар в апартамента. Не му излизаше от ума. Последното, което госпожа Вайнберг беше казала — че всички вещи на Шлегел били унищожени от подпалвач. Просто не му излизаше от ума. Непрекъснато си мислеше защо — и то въпреки всички усилия да не си мисли защо — някакви арабски хлапетии ще рискуват да влязат в еврейския квартал и да се катерят по някакъв си улук, с единствената цел да залеят апартамента на една възрастна жена с бензин и да го запалят? Просто не намираше смисъл. Беше се занимавал и с араби крадци, и с араби вандали, но такава постъпка не попадаше нито в едната, нито в другата категория.
Спазмите в стомаха. Така ги наричаше неговият наставник, старият командир Леви. „Спазмите в стомаха, Ариех, са онова, което отличава добрия детектив от великия детектив. Добрият детектив вижда доказателствата и използва логиката си, за да разбере, че има нещо нередно. Но великият детектив усеща, че има нещо нередно, още преди да е видял доказателствата. Това е вътрешен инстинкт. Спазми в стомаха.“
Получаваше ги непрекъснато, тези спазми — неясно трепване ниско в стомаха, шесто чувство, че нещата не са наред, когато изглеждат наред. Беше ги получил при случая с измамата на Рехевод, когато всички му повтаряха, че преследва сенки, докато най-накрая онзи компютърен специалист не откри изтритите файлове и не ги възстанови, за да потвърди подозренията му. Беше ги получил и при убийството на заселника в Шапиро, когато всички улики сочеха към младия арабин, всичките, но той въпреки това беше убеден, че хлапакът е невинен и че истината е друга. Доста ругатни беше отнесъл тогава, но беше продължил да се рови и естествено накрая откриха сатъра в килера на равина и истината излезе на бял свят. „Гордея се с теб, Ариех — беше му казал командир Леви, докато му връчваше почетната грамота за изключителна полицейска работа. — Ти си велик детектив. И ще станеш още по-велик, стига винаги да се вслушваш в спазмите в стомаха.“
Но, разбира се, от една година насам беше спрял да се вслушва. Дори беше престанал да ги получава, ако не се броеше цялата история с Ал Мулатам. Изпълняваше процедурите, вършеше, каквото се изискваше от него, но огънят, страстта да стигне до дъното на нещата, желанието да бъде като Ал Пачино във филма — това беше повехнало и умряло. Вече просто не го беше грижа. Добро, зло, истина, лъжа, правда, неправда — нищо нямаше значение. Изобщо не му пукаше.