Изминаха пет минути, след което вратата се отвори и влезе друг полицай, който водеше арестувания преди няколко дни от Бен Рои мъж. Неясно защо беше само по тениска и прекалено широки шорти, без панталон. Полицаят го отведе до масата, настани го на стола и заключи едната му китка с белезници към крака на стола, неестествена позиция, която караше затворника да стои прегънат напред и наляво.
— Обадете се, като свършите. Аз съм в третата стая отляво надолу по коридора — каза полицаят, след което излезе и остави Бен Рои и палестинеца насаме.
Освен насиненото око, което беше получил в нощта на ареста, палестинецът се беше сдобил и с грозна плетеница от драскотини на лявата скула. Беше небръснат и излъчваше миризма на вкисната пот с лек примес на фекалии, която бавно завладя стаята. Мъжът вдигна поглед към Бен Рои, сведе го отново към пода, помести се напред и назад на стола в очевидно некомфортното положение, в което го поставяха белезниците. Бен Рои извади от джоба си дъвка и я лапна.
— Къде са ти панталоните?
Палестинецът сви рамене и не отговори.
— Да не са ти ги откраднали?
Палестинецът пак не отговори. Бен Рои повтори въпроса си.
— Никой не ги е откраднал — процеди мъжът и го стрелна с подпухналите си очи.
— И какво им се случи?
Арестантът изви китката си в белезниците.
— Болен съм — измърмори след малко и лицето му почервеня. — Хвана ме дрисък. Казах на пазача да ме пусне, но той отказа и си насрах панталоните. Другите в килията ми дадоха шорти, но никой нямаше други панталони. Доволен ли си?
Той отново вдигна изпълнени с безсилно унижение и омраза очи. Бен Рои огледа лилавата му буза, шортите и окованата китка. Жвакането на дъвката отекваше из стаята като джапане на крака в кал. Измина половин минута, след което Бен Рои изръмжа раздразнено, стана, предупреди палестинеца, че ако му изиграе някой номер, ще се сдобие с още едно насинено око, само че още по-зле, и излезе от стаята. След малко се върна с връзка ключове, наведе се към мъжа и отключи белезниците. Арестантът се изправи и разтри китката си. Бен Рои седна и отвори папката, която беше донесъл.
— Ще ти задам няколко въпроса — поде, без да вдига поглед от бележките. — Правилата са същите: ако ме разиграваш, ще те фрасна. Разбра ли?
Палестинецът продължаваше да разтрива китката си. Бен Рои вдигна поглед.
— Разбра ли?
Палестинецът кимна.
— Добре. На десети март 1990-а с още две момчета сте отишли в еврейския квартал и сте подпалили един апартамент. Помниш ли?
Хани Джамал измърмори утвърдително. Бен Рои се наведе към него.
— Защо?
В крайна сметка не научи много. Палестинецът нервничеше и увърташе, убеден, че Бен Рои се опитва да го подмами да си признае някаква вина. Но проблемът всъщност не бе в това, а бе във факта, че просто не знаеше почти нищо. Братовчед му Майди, едно от момчетата, които всъщност бяха осъдени за палежа, го включил в начинанието, като му обещал двайсет долара, ако стои на пост. Самият той не се качил в апартамента, просто чакал отзад на алеята, докато другите двама запалили жилището на жената. Защо го били направили и какво имаха против старата жена, ако изобщо бе така, нямал представа. Бен Рои го увещава, заплашва и убеждава, но без никакъв резултат. Накрая разбра, че няма да научи нищо повече и сложи край на разпита.
— Този Майди… — той прелисти папката пред себе си. — Още ли живее в лагера Ал Амри? Улица „Ал Дин“, номер две?
Палестинецът заби поглед в краката си и се умълча.
— Казвай.
— Не съм доносник — изръмжа арестантът.
— Не искам да доносничиш, шибан идиот такъв. Ето го адреса тук пред мен. Искам да го потвърдиш.
Палестинецът вдигна изпълнен с недоверие и несигурност поглед, след което кимна неохотно. Бен Рои си записа, затвори папката, изправи се и отиде да извика пазача. Когато се върна, палестинецът се беше свил на стола си и го гледаше.