— Защо ги свали?
Мъжът посочи отворените белезници на масата. Бен Рои не отговори, а само отиде до масата и взе папката.
— Защо го направи? — попита пак Хани Джамал.
Откъм коридора се дочуха стъпки.
— Да не би да ме съжаляваш?
— Изобщо не те съжалявам — раздразнено изръмжа Бен Рои.
— Защо тогава?
Бен Рои го погледна и стисна папката. Защо му беше свалил белезниците? Наистина не можеше да обясни. Някакъв глас в съзнанието му — нейният, но и неговият, на онзи по-младия Ариех, забравения Ариех. Ариех, когото си мислеше, че е изгубил завинаги.
— Защото ако ще се осираш, не ща да е пред очите ми — изсумтя грубо. — Не съм дошъл тук да мириша миризливи арабски говна.
Отиде до вратата, кимна рязко на току-що дошлия полицай и пое по коридора. Въпросите на палестинеца го разтревожиха повече от това, че разпитът се беше оказал загуба на време.
Египет, Синайският полуостров, близо до границата с Израел
Мъжът вдигна поглед към звездите и пръстите му попипаха куфията на главата му.
— Знаеш ли какво казваше баща ми? Че Свещената земя е огледало на целия останал свят. Когато тази земя страда, страда и светът. А когато е мирна, тогава и само тогава ще има надежда за всичко останало.
— Баща ти жив ли е?
По-младият мъж поклати глава.
— Умря през осемдесет и четвърта. В Кециот. А твоят?
Пушачът също поклати глава.
— Шейсет и седма. Голанските възвишения. Куршум в корема.
Двамата замълчаха, потънали в собствените си мисли, пустинята наоколо беше тъмна и спокойна, някаква ръждясала панта скърцаше зад гърбовете им като жужене на гигантско нощно насекомо. В небето бързо премина падаща звезда и озари странна скална формация, наподобяваща нокти, подали се от дълбоко черно езеро. Някъде в далечината птица се събуди внезапно, литна в небето и заграчи шумно.
— Наистина ли мислиш, че ще стане? — попита накрая по-младият мъж и вдигна ръка, за да си разтрие очите. — Наистина ли смяташ, че ще ги убедим?
Събеседникът му сви рамене и не каза нищо.
— Понякога си мисля, че много закъсняхме. Преди десет години, та даже и само преди пет — тогава сигурно щеше да е възможно. Но сега, след всичко, което се случи…
Той въздъхна и обори глава. Мъжът с пурата го погледа известно време, след което пристъпи и сложи ръка на рамото му.
— Убеждаването ще е най-трудната част. Това — кимна към сградата отзад — никога не е било нищо повече от първа стъпка. Но след като сме я направили, трябва да продължим. Трябва. Заради баща ти. Заради дъщеря ми. Заради двата ни народа.
Младият мъж вдигна глава. За миг лицето му остана тъжно и намръщено, но след това изведнъж се усмихна.
— Кой би могъл да си го представи, а? Ти и аз да се срещаме тук като любовници.
Пушачът също се усмихна.
— Щом ние можем да го направим, значи всички ще могат. Какво ще кажеш да прегледаме още веднъж Йерусалим, ей така за всеки случай?
Младият мъж кимна, обърна се и двамата влязоха обратно в постройката, всеки поставил ръка на рамото на другия.
Йерусалим
— Къде казвате, че искате да ви закарам?
Таксиметровият шофьор се вгледа подозрително в Бен Рои.
— Лагерът Ал Амари. Улица „Ал Дин“.
Шофьорът поклати глава, нервно барабанейки с пръсти по волана на пежото си.
— Това е отвън линията. Вие сте израелец. Опасно е.
— Трябва ми кола, а не лекция — изръмжа Бен Рои, който изобщо не беше в настроение за дискусии. — Или ме откарай, или ще намеря някой друг. Решавай. Бързо.
Шофьорът прехапа устни, разкъсван между желанието да изкара някой шекел и неприязънта да вози в таксито си израелец. Икономиката победи, той кимна намусено и се пресегна да отвори дясната врата.
— Като искате да ви возя в Ал Амари, ще ви возя в Ал Амари. Погребението си е за ваша сметка.
Бен Рои се качи и потеглиха в мълчание първо по „Дерех Ха Шалом“, оттам на пътя за Рамала на север от града. Новите еврейски предградия на Писгат Зеев оставаха отдясно, редици униформени къщи от жълт камък, строени сред пейзажа като някаква огромна армия. Бен Рои ги загледа през прозореца, вятърът рошеше косата му, а безизразното му лице прикриваше тревогата дълбоко в стомаха му.