Шофьорът беше прав. Опасно беше човек като него да пресича линията. Израелски полицай, сам, в район под контрола на Палестинската автономия, в настоящия политически климат — адски опасно. Другите възможности бяха да се обърне към палестинските власти или да насрочи пълномащабна военна операция с бронирани коли и бог знае още какво, но всяка от тези възможности щеше да му отнеме дни. А спазмите в стомаха бяха прекалено силни, за да си го позволи. Искаше да разбере какво е станало при този палеж. Трябваше да разбере. Ако имаше късмет, щеше да влезе и да излезе, без никой да разбере. Ако не… Посегна и попипа сакото си, усети под плата вдъхващата увереност метална буца на йерихона си.
Стигнаха до пропускателния пункт Каландия, наредиха се на опашката от чакащи коли, минаха двайсет минути, преди да ги пропуснат, и навлязоха в палестинската част на пътя, осеян с дупки и неравности, обграден от занемарени, евтини и грозни постройки, като че ли бяха навлезли не в друг район на една и съща страна, а в съвсем различна, много по-бедна държава. След три километра минаха през още един пропускателен пункт, този път палестински, представляващ два варела от петрол, поставени встрани от пътя, охраняван от един-единствен отегчен полицай с червена барета — след което завиха наляво от магистралата и се спуснаха по пътя към еднообразната маса от бетонни сгради, струпани една до друга като избелели от слънцето кости.
Шофьорът намали и спря.
— Ето ти го и Ал Амари — изръмжа.
Постояха и огледаха наоколо, след което продължиха надолу и спряха на едно място да питат за посоката някакво хлапе с прашна рошава коса. Навлязоха в лагера. Паянтовите му сиви постройки ги захлупваха от двете страни на пътя, обитателите му — старци с карирани куфии и групи шебаб, висящи по ъглите на улиците — гледаха враждебно криволичещото между дупките по улиците такси. Между къщите висяха плетеници от кабели, многоцветни спагети от арабски графити покриваха всеки квадратен сантиметър от стените — „Хамас“, Ал Мулатам, Смърт на Израел, Победа за Интифадата — а тук и там се виждаха плакати с образите на местни атентатори самоубийци-мъченици.
„Какво правя в тази помийна яма? — мислеше си Бен Рои и се бореше с желанието да каже на шофьора да обърне и да се разкарат оттук. — Сигурно съм откачил.“
С навлизането навътре в лагера улиците станаха още по-разбити и труднопроходими и на Бен Рои му стана още по-тревожно, докато накрая, след цяла вечност, както му се стори, въпреки че бяха изминали само няколко минути, завиха в една улица, зарината с боклук и строителни отпадъци.
— „Ал Дин“. Кой номер ви трябва? — попита шофьорът.
— Две.
Мъжът показа глава през левия прозорец и потегли.
— Ето — посочи тежка желязна врата, първата отляво, над която с бяла боя беше изписана арабска цифра. — Да ви изчакам ли?
— Естествено, че ще ме изчакаш — измърмори Бен Рои и излезе от колата.
Огледа се тревожно, представи си колко очи го следят и колко гласове шептят. Попипа още веднъж пистолета си, провери дали мобилният му телефон е включен и пое по улицата, заобикаляйки празни тенекии от боя и чували с боклук. Вратата, която шофьорът му беше посочил, беше леко открехната и отвътре се чуваше работещ телевизор. Бен Рои отиде до нея и почука.
— Айуа, идшол, албаб мафтух.
Гласът беше женски, на старица. Бен Рои се поколеба, защото не разбираше какво му казва.
— Идшол!
Той продължи да се колебае, подозираше, че го кани да влезе, но не беше сигурен. Настъпи пауза, след което се чу друг глас, на млад мъж.
— Ла, ла, истани хиннак, я оми. Ана райх.
Чу се шум все едно някой караше колело по бетонен под и вратата се отвори. Млад мъж — на двайсет и няколко–трийсет години, тънък като клечка, в джинси и червена фланелка на „Манчестър Юнайтед“ — застана пред него в инвалидна количка. През рамото му Бен Рои успя да види гола просторна стая, застлана с плочки, и картини в рамки на стената — снимки, откъси от Корана, — а след коридора в дъното, тесен кухненски бокс. Жената не се виждаше, но беше някъде вдясно.
— Ми-ин хинаак? — извика тя.
— Йехуди — отвърна младежът, без да откъсва поглед от Бен Рои.
— Йехуди! Шоо бидоо?
— Ма-ба’риф — отвърна той и се обърна към Бен Рои. — Какво искаш?
Детективът извади картата си и я показа.