— Йерусалимска полиция. Търся Майди. Мъжът подозрително присви очи.
— Аз съм Майди.
— Майди ал Суфи, братовчед на Хани Хани Джамал?
— Шоо бидоо? — дочу се отново разтревожено и по-настойчиво гласът на старицата. Мъжът нетърпеливо й махна с ръка да мълчи.
— Да, аз съм.
Бен Рои гледаше инвалидната количка.
— Откога?…
Погледът на младежа пламна.
— От две години. Откакто ми счупиха гръбнака с гумен куршум. Израелски гумен куршум. А сега, какво искате?
Бен Рои пристъпи от крак на крак.
— Искам да ви задам няколко въпроса.
— Това е палестинска територия. Тук нямате никаква власт — изсумтя младежът.
— Тогава ще доведа войската и ще те завлека в Йерусалим. Така ли предпочиташ? Просто реших, че така ще е по-лесно. И за двама ни. Да не формализираме нещата. Ти ще ми кажеш каквото ми трябва, а аз ще си отида и повече няма и да чуеш за мен. Избирай.
Младежът отвърна на погледа му с неприязън и недоверие, но с неохотно сумтене оттегли количката назад и с кимване го покани да влезе. Бен Рои го последва и затвори вратата, облекчен, че се е махнал от улицата.
— Шоо бидоо, Майди? Шоо аам би-мил?
Старицата седеше на кушетката вдясно, с мендил на главата и изкусно бродирана тобе, кършеща ръце в скута си. Майди се приближи до нея, докосна я по рамото и заговори бързо на арабски, обясняваше й какво става, успокояваше я.
— Има лоши спомени от израелците — каза и обърна количката си така, че да гледа към Бен Рои. — Всички имаме лоши спомени от израелците.
Тримата се гледаха известно време, единственото, което се чуваше, беше телевизорът. След това младежът с нежелание посочи на Бен Рои да седне на походното легло до вратата. Той седна, погледна първо старицата, не издържа на погледа й и впери очи в стената над главата й, където в рамки бяха окачени някакви официални документи на старинен арабски. Нотариални актове, досети се. Беше ги виждал неведнъж и в други палестински домове — жалки предизвикателни спомени за земите, които някога са притежавали и сега напразно се надяваха да си възвърнат.
— За Хани ли става въпрос? — попита младежът, извади от джоба на количката пакет „Марлборо“ и затъкна цигара между устните си. — За наркотиците ли?
Бен Рои поклати глава.
— Тогава какво?
— Нещо, което сте направили през 1990-а. Запалили сте един апартамент. В стария град.
Младежът подсмръкна изненадано.
— Това беше преди петнайсет години! Понесох си наказанието.
— Знам.
— Е?
— Искам да ми кажеш защо го направихте. Защо подпалихте апартамента.
Младежът отново изсумтя, запали си цигарата, прекоси с количката стаята, взе си пепелник от телевизора, закрепи го на коленете си и се върна обратно до старицата.
— Напразно си бил път, човече. Още тогава им казах всичко.
— Е, разкажи ми пак.
— Бях дете. Искахме да се позабавляваме. Голяма работа.
— Ако си искал да подпалиш еврейска собственост, има много по-лесни мишени от тази насред еврейския квартал.
Майди пренебрежително махна с ръка.
— Беше предизвикателство. Точно това беше смисълът. Губиш си времето, човече.
— Защо точно този апартамент?
Никакъв отговор.
— Защо точно този апартамент? — повтори по-настойчиво Бен Рои.
— Откъде да знам! Него избрахме. Нямаше причина. Вече им казах.
— Знаеше ли, че жената, на която е бил този апартамент, е била убита същия ден?
Мъжът измърмори нещо.
— Какво?
— По-късно разбрахме. В участъка. Тогава не знаехме. — Той погледна телевизора, но внезапно се сепна от неочаквана мисъл. — Ей, да не се опитваш да ме обвиниш…
— Не те обвинявам в нищо.
— Защото ви знам какви сте гадняри…
— Не те обвинявам в нищо! Жената е била убита в Египет. Няма как да си бил замесен.
Мъжът измърмори нещо, гневно дръпна от цигарата си и я тръсна в пепелника.
— Но ти ме лъжеш за пожара — добави Бен Рои след кратка пауза. — Аз го знам и ти го знаеш. Жената е убита и два часа след смъртта й някой подпалва апартамента й. Прекалено голямо съвпадение, Майди. Има още нещо. Някаква друга причина. Искам да разбера защо го направихте.
Старицата каза нещо, явно искаше да разбере какво става. Младежът й отвърна и отново погледна детектива.