„Мъртъв съм“ — помисли си, задавен от ужас, но едновременно с това странно спокоен, сякаш гледаше всичко на видео, а не участваше в него. „Мили Боже. Мъртъв съм.“
Опита се да предпази главата си с ръце от валящите безспир удари, но му извиха ръцете зад гърба. Отвсякъде към него летяха храчки, горещи, слузести, стичаха се по лицето му като следи от охлюви. Усети, че го дърпат по алеята, сякаш беше попаднал в безнадеждно свлачище.
И тогава, също толкова внезапно, колкото беше започнало, нападението престана. В един момент го удряха и влачеха, в следващия необяснимо тълпата се раздели, отдръпна се към стените на алеята и го остави превит надве, почти оглушал от някакъв писклив шум. Отначало си помисли, че е от ударите; след това започна да идва на себе си и осъзна, че крещи старицата. Не смееше да помръдне, само кашляше, ужасен, че и най-малкото движение по някакъв начин ще поднови насилието. След това много бавно се изправи, все още с въжето на врата, като някаква подигравателна вратовръзка.
Майди стоеше на вратата на къщата си с пребледняло лице, вкопчил ръце в колелата на инвалидната си количка. Майка му беше излязла отвън, прегърбена и крехка, и размахваше ръце, и се караше на тълпата. Въпреки че беше най-дребният човек на алеята, мъжете очевидно се респектираха от присъствието й и не смееха да погледнат гневните й очи. Тя продължи да крещи с дрезгав глас още може би минута, да размахва ръце, след което пристъпи към Бен Рои.
— Кеефак?
Той се огледа трескаво, кръвта бумтеше в слепоочията му, цялото му тяло трепереше, не разбираше какво го пита.
— Ранен ли си? — извика Майди.
Учудващо, като се имаше предвид жестокостта на нападението, но не беше. Няколко драскотини, сцепена устна, жестоко охлузване на врата от въжето — повърхностни наранявания, нищо сериозно. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха в гърлото, ала в крайна сметка успя да кимне, сковано, като счупена дървена кукла. Старицата се наведе да вдигне изтървания му в суматохата пистолет, подаде му го, вдигна съсухрената си ръка и избърса обляната му в кръв брадичка.
— Ехна миш килаб. Миш килаб — каза тихо.
Той я погледна в очите, след което се обърна и пое по алеята. Пътьом махна въжето от врата си и пъхна пистолета в кобура. Мърморенето на тълпата го последва като яростен повей на вятъра.
Таксиметровият шофьор стоеше в края на алеята и трепереше.
— Казах ви, че е опасно да идвате тук — процеди той. — Казах ви…
— Гледай си работата! — изсъска Бен Рои, качи се в колата и извади манерката от джоба си. — Разкарай ме от този ад. Веднага!
Израел, летище „Бен Гурион“
Приятелят туристически агент на Лейла й беше запазил билет за обедния полет на „Бритиш Еъруейз“ до лондонското летище „Хийтроу“. Имаше и по-ранен полет на „Ел Ал“, но беше по-скъп и освен това Лейла си беше поставила като принцип никога да не лети с израелския национален превозвач. Затова беше предпочела по-късния и така или иначе по-евтин полет. Шофьорът й Камел я беше оставил на „Бен Гурион“ в осем и половина сутринта, на основния паркинг на летището, точно пред огромната скулптура на менора, изработена от самия Салвадор Дали. Беше по-намусен отвсякога и след като се увери, че Лейла и багажът й са вън от колата, тресна дясната врата и подкара, без дори да каже „довиждане“.
— Майната ти и на тебе — измърмори тя, след като колата изчезна зад ъгъла.
Провери си паспорта и билета и както всеки път, когато идваше на летището, впери поглед в сюрреалистичната менора с провиснали рамена и лъскава вълниста повърхност, създаваща впечатление, че целият свещник бавно се топи. В качеството й на емблема на „Воините на Давид“, размахвана всеки път, когато окупираха поредното парче арабска земя, този символ й навяваше особено неприятни спомени. Но в същото време въпреки самата себе си го намираше за странно хипнотичен — плавната му симетрия, начинът, по който рамената му се издигаха настрани и нагоре, сякаш протегнати за прегръдка с небето. Миналата година беше попаднала на статия за неимоверно голямото й значение за евреите, затова как в древни времена, преди през 70 година да бъде отнесена от римляните, менората е била най-таченият от всички свещени предмети в Храма. Сега, докато гледаше произведението на Дали с личното му посвещение: „На теб, народе на Израел, богоизбран народе“, изпита едновременно неприязън и ирационално чувство за обвързаност. Също като чувствата й към Хар Цион, както нерядко си мислеше. Погледа скулптурата още малко, взе си чантата и пое към залата за заминаващи.