— Я си таковай таковата бе, надут задник такъв! Дошла съм чак от Йерусалим, защото даже нямаш шибан телефон като всяко нормално човешко същество, така че ако обичаш, прояви малко шибано уважение.
Със сигурност очакваше да й тресне вратата пред лицето. Но професорът просто я погледа известно време с умерено заинтригувано изражение, след което вдигна вежди, обърна й гръб и влезе обратно в стаята. Лейла остана на вратата, защото не разбра какво се очаква от нея.
— Е, хайде влизай — подвикна той през рамо. — Може да съм надут задник, но поне знам кога да отстъпя с достойнство. И затвори вратата след себе си. И двете врати. Не ща да се създава прецедент.
Прекалено изненадана, за да проговори, Лейла изпълни указанията — затвори първо външната, а след това и вътрешната врата, и го последва в кабинета му.
Вътре цареше пълен хаос, всеки свободен сантиметър — по пода, над камината, по первазите на прозорците, по бюрото — беше затрупан с разкривени купища хартии и книги, като че ли в помещението беше вилнял особено жесток ураган. Безпорядъкът беше толкова стряскащ, тай отне време да осъзнае, че двете купчини във формата на кресла до прозореца наистина са точно това — две кресла, заринати с планини от захвърлени дрехи и струпани един върху друг томове на „Средновековна история на Кеймбридж“. Топинг си проправи път до тях и започна да ги разчиства, за да й предложи място да седне.
— Май не се запознахме.
— Лейла. Лейла ал Мадани — отвърна тя.
— И сте?…
— Журналистка.
— Не съм си и представял, че сте научен работник. — Той отстъпи и я подкани с жест да заеме вече лишения от товара си от книги и мръсно бельо фотьойл. — Прекалено добре изглеждате.
Тонът му беше толкова изкусно небрежен, че фразата успя да не прозвучи като пошла реплика от интернет чат. Тя седна, а той се зае да разчиства второто кресло.
— Кафе? — попита и кимна към вратата в дъното, зад която Лейла зърна разхвърлян кухненски бокс. Отклони предложението.
— Нещо за пиене?
— Малко ми е рано.
Отговорът й май го изненада искрено, сякаш през живота не му беше хрумвала каквато и да е идея за съществуването на връзка между пиенето и времето на деня. Но не каза нищо, просто довърши разчистването на второто кресло, отиде в кухнята, извади от хладилника бутилка бира и отвори капачката в ръба на кухненския плот.
— Наистина ли идвате чак от Йерусалим? Или просто искахте да ме накарате да се чувствам гузен? — подвикна от кухнята.
Тя го увери, че наистина идва чак оттам.
— Сигурно трябва да съм поласкан — каза Топинг и седна на креслото срещу нея. — Половината ми студенти не успяват да дойдат от другия край на колежа.
Отпи от бирата, протегна краката си и я погледна.
— Е?
Тя задържа погледа му за миг — наистина изглеждаше доста добре, — след което се наведе и започна да рови из чантата си.
— Исках да ви питам за една реч, която сте изнесли преди няколко седмици. „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре“. — Лейла извади бележник, химикалка и разпечатката от сайта на Историческото дружество на колежа „Сейнт Джон“. — Опитах се да разбера нещо за цялата тази история с Кастеломбре, защото пиша една статия, но не стигнах доникъде. Докопах по някое и друго парченце информация в интернет, но… ами от описанието на речта ви, реших, че може би ще ми помогнете с малко повече подробности.
Той изненадано вдигна вежди.
— И заради това сте дошли чак дотук?
— Очевидно щеше да е по-лесно, ако имахте телефон или имейл…
Професорът се подсмихна като признание, че е права, наведе се към нея и отпи от бирата.
— Ще ви кажа направо, че тази реч беше по-скоро научнопопулярно есе, отколкото сериозен академичен трактат. Културната идентичност в средновековен Лангедок е моята област, а специализираните ми интереси са насочени към регистрите на инквизицията от тринадесети век, поради което приемам скептично всичките тези истории за тайни и заровени съкровища, и загадъчни операции на нацистки археолози. — Загледа се в бутилката. — Макар че си е интересно. Много интересно. А може би и много важно.
Настъпи тишина, професорът сякаш за миг се отнесе в мислите си. След това тръсна глава и протегна ръка.