Той замълча за миг, след което я погледна над бележките си.
— Поне докато преди няколко месеца не открих една доста любопитна препратка в един регистър на инквизицията, който изучавах в Националната библиотека в Париж. Откъдето и започна всичко.
Отвън някаква камбана приглушено отби половината час.
— Знаете ли нещо за катарите? — попита Топинг.
Лейла беше прехвърлила книгата по диагонал по време на полета и заедно с откритата в интернет информация беше получила що-годе бегла представа.
— Малко. Знам, че са били еретична християнска секта, процъфтявала в Лангедок през дванайсети и тринайсети век. Вярвали са — тя сведе поглед към нахвърляните в самолета бележки, — че вселената се управлява от бог на светлината и бог на мрака, и че всичко в материалния свят е дело на злия бог. Католическата църква е предприела кръстоносен поход срещу тях. Последното им убежище е била крепостта Монсегюр и точно преди да падне, се смята, че вероятно са изнесли през обсадата някакво славно съкровище. — Вдигна поглед към Топинг. — Толкова. Признавам си.
Професорът кимна впечатлен.
— Знаете повече от много други хора, уверявам ви.
Настъпи мълчание, докато двамата се гледаха в очите, след което Топинг наклони глава и отиде в кухнята за още бира.
— Сигурна ли сте, че не искате?
— Я дайте и на мен.
Той отвори бутилките, подаде й едната, седна срещу Лейла и опъна краката си — дълги, бели, стройни, — така че босите му стъпала се озоваха на сантиметри от нейното кресло.
— Съкровището на катарите е предмет на спекулации от много време — продължи разказа си, — някои академични, други чисто фантастични. Има какви ли не идеи какво всъщност е представлявало то — от сандъци със злато до катарски религиозни писания за Светия Граал. Но е факт, че както и при съкровището от Кастеломбре, източниците просто не го назовават ясно.
Той отпи от бирата.
— За съкровището знаем от поредица самопризнания, направени пред инквизицията от оцелелите от обсадата на Монсегюр. Когато крепостта пада пред католическите кръстоносци през март 1244-а, някъде около двеста нейни защитници отказват да се отрекат от вярата си и биват изгорени на клада. Останалите са пуснати на свобода, при условие че направят пълни самопризнания пред служителите на инквизицията. Двайсет и две от тези самопризнания са оцелели — над четиристотин страници, — в четири от тях се споменава за изнесеното през обсадата загадъчно съкровище.
Лейла тъкмо беше вдигнала бутилката към устните си, но я свали, за да запише това, което Топинг току-що беше казал.
— Миналия декември се натъкнах на нещо, което се оказа част от самопризнание на оцелял от обсадата на Монсегюр. В него също се споменаваше съкровището на катарите, но с някои доста интересни допълнителни подробности.
Докато го казваше, изглеждаше съвсем спокоен, отпуснат в креслото с бирата в ръка. Но от блясъка в очите му и лекото ускоряване на речта Лейла разбра, че е също толкова развълнуван, колкото и тя самата.
— Самопризнанието е било подвързано, вероятно по погрешка, в регистър с доста по-късни документи — продължи той. — Записан е разпитът на оцелял от Монсегюр на име Беринже Дюса, направен от инквизитор на име Гийом Льопети — Уилям Малкия или Дребния У или, както предпочитам да го наричам. В него този Беринже описва как някъде около Коледа на 1243 г., три месеца преди Монсегюр да падне в ръцете на католическите обсадители, четирима катарски водачи — професорът си погледна бележките — Амиел Айкарт, Петари Лорен, Пиер Сабатие и някой си Югон, успели да се измъкнат от крепостта под прикритието на нощта и да изнесат някакво важно съкровище. Само по себе си това не е грандиозен пробив — в другите четири самопризнания, споменаващи „съкровището“, се казва съвсем същото. Това, което следва обаче, е удивително, защото когато инквизиторът Уилям притиска Беринже за повече информация за загадъчното съкровище, той казва — професорът отново си погледна бележките — „Credo id Castelombrium unde venerit relatura esse et ibi sepultum esse ne quis invenire posset.“ Което в превод означава: „Вярвам, че е било върнато в Кастеломбре, откъдето и дойде, и че е било заровено там така, че никой да не го намери.“