— Ако имате време, наистина трябва да отидете до „Сен Сернин“ — говореше Дюпон. — Част от нея датира още от времето на Първия кръстоносен поход, да знаете.
Лейла измърмори едно отнесено „да“, но почти не го слушаше. Мислеше си само накъде, по дяволите, да тръгне оттук нататък.
Кайро
След като излезе от блока на семейство Грац, Халифа се разходи малко из Ел Маади, разгледа хубавите къщи, спря ей така, без да мисли пред сергията на някакъв уличен продавач и си купи дялана дървена статуетка на бога-сокол Хор. Реши, че ще е хубав подарък за Зейнаб. След това, тъй като му оставаха да убие още цели четири часа, пое обратно към метрото и взе влака към центъра.
Всеки път, когато се озовеше в Кайро с малко свободно време, неизменно отиваше в Египетския античен музей на „Мидан Тахрир“ и тъкмо там реши да отиде и сега с надеждата да се потопи поне за кратко в прекрасната колекция от древни артефакти. Старият му приятел и наставник, главният куратор на музея професор Мохамед ал Хабиби изнасяше лекции някъде в Европа, което го натъжи, защото малко неща на света му доставяха по-голямо удоволствие от броденето из залите на музея в компанията на професора. Но и без него мястото пак беше вълшебно и докато влакът пътуваше на север през прашните предградия, изпита приятното вълнение от изживяването, което го очакваше.
От Ел Маади до най-близката спирка до музея — „Садат“ — имаше осем спирки. Защо изобщо слезе на четвъртата, нямаше никаква представа. В един момент се люшкаше в претъпкания вагон и гледаше скучните сиви блокове отвън, в следващия, без дори да си дава сметка какво прави, слезе и се озова на безлюдната улица над спирката „Мар Гиргус“, стиснал в ръка дървената статуетка на Хор и вперил поглед в равната каменна стена, зад която се бяха подредили асиметрични къщи, манастири и църкви — Маср ал Куадима, старият град на Кайро.
Въпреки че познаваше по-голямата част от столицата като петте си пръста, точно този квартал не беше посещавал никога — любопитен пропуск в географските му познания, като се имаше предвид любовта му към историята, тъй като, както предполагаше и името му, това беше най-древната част от метрополиса, със сгради и части от сгради, датиращи още от римско време (в Древен Египет тук не беше имало град, тогава столицата е била доста по на юг в Мемфис).
Почти цяла минута Халифа стоя на едно място, премигва дезориентиран, сякаш се беше събудил от тежък сън и се беше озовал на съвсем различно място от онова, където е заспал. След това, подтикван от повеля, на която не можеше нито да даде обяснение, нито да се противопостави, пресече улицата и слезе по някакво древно каменно стълбище, което го изведе под стената към струпаните нагъсто като в пчелна пита постройки зад нея.
Тук беше тихо, неестествено тихо и много спокойно, въздухът беше плътен и влажен, безвременен, сякаш физическите закони, които господстваха в останалата част от града, тук не важаха и всичко беше увиснало в някакъв приглушен, застинал във времето вакуум. Халифа спря. Нямаше представа какво прави тук, но същевременно го завладя усещането, че присъствието му на това място не е съвсем случайно, а зад всичко това има някаква скрита цел. Пое отново напред, тръгна по тясна павирана уличка, пронизала квартала като скалпел през оплетените му вътрешности. От двете му страни се редяха порутени тухлени и каменни сгради, разнообразявани тук и там от подобни на животинска муцуна тежки дървени врати, повечето здраво затворени, не някои открехнати, позволяващи човек да надникне в тайния свят отзад — грижливо поддържани цветни градини, плевници, напълнени догоре с дърва; сенчест коптски параклис с колони, обвити в меката светлина на свещи.
От време на време отдясно и отляво се появяваха други улици, тихи, безлюдни, подканващи го да се отклони към друга част от квартала. Но Халифа продължи да следва криволичещия павиран път, докато накрая той излезе като поток, вливащ се в голям вир, на прашен площад, в чийто център се издигаше квадратна двуетажна постройка от жълт камък с прозорци във формата на арки и дялани корнизи по ръба на плоския покрив. Надписът на сградата гласеше „СИНАГОГА «БЕН ЕЗРА» — СОБСТВЕНОСТ НА ЕВРЕЙСКАТА ОБЩНОСТ В КАЙРО“.
Досега никога не беше виждал в синагога, а за влизане да не говорим, и затова се поколеба. Част от него искаше да се обърне и да си тръгне по пътя, откъдето беше дошъл. Но усещането, че незнайно защо трябваше да бъде тук, че някой по някакъв начин го беше призовал, вече беше достатъчно силно, за да надделее над всички съмнения. Халифа стисна дървената статуетка, закрачи към сградата и влезе през арката на входа й.