Вътре беше хладно, малко сумрачно и тихо. Подът беше от сивкавобял мрамор, от тавана висяха месингови канделабри и две колонади поддържаха ниска дървена галерия. По стените бяха изрисувани геометрични форми в зелено, златно, червено и бяло, а в дъното на помещението зад осмоъгълния мраморен амвон пет стъпала водеха нагоре към изящно изработен дървен олтар, инкрустиран със слонова кост и седеф. По вратите му имаше редове от гравирани еврейски букви.
Отново се поколеба, в стомаха му се загнезди странно чувство на очакване; след това бавно закрачи напред и стигна до стъпалата към амвона. От двете му страни се издигаха месингови светилници с интересна форма, високи почти колкото него, с по един висок основен стълб, от който шест рамена се извиваха грациозно настрани и нагоре, три от едната страна, три от другата, увенчани, както и основния стълб с електрически крушки във формата на пламък. Въпреки великолепието на всичко останало в сградата, незнайно защо тези светилници най-силно привлякоха вниманието му, сякаш в тях бе съсредоточен източникът на очакването му. Той пристъпи към единия, протегна ръка и обви с пръсти гладкия стълб.
— „И направи светилник от чисто злато; тоя светилник трябва да бъде кован; стъблото му, вейките му, чашките му, ябълчиците и цветята му трябва да излизат от него.“7
Халифа се обърна стреснато. Беше си мислил, че е сам, сигурен беше, че е сам. Но сега забеляза отдясно, полускрит в сумрака зад галерията, мъж, седнал на една от пейките покрай стените на синагогата. Носеше тъмносиня роба и шапчица, и тъмното облекло сякаш се сливаше със сенките — вероятно причината да не го забележи досега. Брадата му беше дълга и бяла и стигаше почти до кръста му. Имаше невероятно яркосини очи, които сияеха в мрака като звезди в нощното небе.
— Нарича се менора — каза непознатият. Гласът му беше тих и мелодичен.
— Моля?
— Светилникът, който държите. Нарича се менора.
Халифа осъзна, че ръката му продължава да стиска спираловидния ствол на лампата. Отдръпна я смутен, сякаш го бяха заловили да прави нещо нередно.
— Извинявайте. Не трябваше…
Непознатият махна с ръка и се усмихна.
— Хубаво е, че се интересувате. Повечето хора минават оттук и нищо не забелязват. Ако искате да го пипнете, моля, няма проблем.
Остана още малко на пейката, загледан в Халифа — детективът никога не беше виждал толкова ярки сини очи, — след което стана и дойде при него. Движенията му бяха странно плавни и непринудени, сякаш се носеше във въздуха. Въпреки че брадата и косата му бяха бели като сняг, когато излезе на светло, Халифа забеляза, че кожата му е гладка и млада, без никакви бръчки, а тялото му е изправено, така че не беше възможно да определи възрастта му. Имаше нещо в този човек, което го объркваше. Не го плашеше, просто… беше странен. Нещо неземно, сякаш не съществуваше в реалния свят, а беше част от сън.
— Вие ли сте… имамът тук? — попита детективът със странно надебелял и непознат глас, сякаш говореше под вода.
— Искате да кажете равинът? — Мъжът отново се усмихна и погледът му за миг се спря на статуетката на Хор, която Халифа продължаваше да стиска в лявата си ръка. — Не, не. Тук поне от трийсет години няма равин на пълно работно време. Аз съм просто… пазител. Също като баща ми преди мен и неговия баща преди него, и неговия преди него. Ние… се грижим за нещата.
Тонът му беше съвсем обикновен. Но в думите, които подбираше, имаше нещо, начинът, по който погледът му обгръщаше Халифа, вливаше се право в него, намекваше за някакъв по-дълбок смисъл, някакво ниво на взаимно разбиране отвъд видимия израз. Детективът винаги се беше отнасял насмешливо към вярващите в паранормалното — или както ги наричаше професор Ал Хабиби, „бабини деветини“, — но не можеше да се отърве от внезапната тревожна увереност, че мъжът не само знае кой е, но и по някакъв необясним начин е отговорен за присъствието му тук. Тръсна озадачено глава и направи крачка напред. Настъпи продължително мълчание.
— Тази дума „менора“ означава ли нещо? — попита накрая в опит да подхване разговор и да разсее напрежението, което усещаше да го обгръща.
Непознатият го гледаше отвисоко — беше почти цяла глава над него, — след което се усмихна разбиращо, сякаш беше очаквал въпроса. Обърна се към лампата и сапфирените му очи проблеснаха в лъчите на пламъкообразните й крушки.