— На иврит означава канделабър. Светилникът на Бога. Символ с голяма мощ за моя народ. Символът. Знакът на знаците.
Вместо да разведри атмосферата, Халифа долови, че въпросът му само я беше сгъстил още повече. Въпреки това, въпреки волята си, думите на мъжа го увлякоха, притеглиха го, сякаш слушаше някакво магическо заклинание.
— Красив е… — измърмори и погледът му се вдигна по ствола и гладките извити рамена.
— По свой собствен начин. Въпреки че като всяка репродукция е само сянка в сравнение с оригинала — първия светилник, истинския светилник, изработен от великия златар Веселиил в незапомнени времена, в дните на Мойсей и Изхода от Египет. — Той докосна най-външните рамена на менората. — Била е много красива — каза и очите му трепнаха като сини пеперуди, кацнали от двете страни на носа му. — Седем вейки, чашки като миндалови цветове, цялата изкована от един-единствен блок чисто злато — най-красивото нещо на света. Стояла на скинията в пустинята и в първия храм, който Соломон е построил, и във втория, докато римляните не я отнесли и не се изгубила завинаги. Преди почти две хиляди години. Дали някога ще я видим отново… — Мъжът сви рамене. — Кой знае. Може би някой ден.
Замълча за миг, загледан в светилника, с необикновен далечен поглед, сякаш припомнящ си много отдавнашни дни. След това свали ръка и се обърна към Халифа.
— Във Вавилон, така ни казва пророчеството. Във Вавилон ще се намери истинската Менора в дома на Абнер. Когато му дойде времето.
Отново, без да може да обясни защо, детективът изпита тревожното усещане за подтекст в думите на мъжа, и въпреки че не разбираше напълно какво му казва, усети, че по някаква причина то беше много важно. Задържа погледа му още за миг, след което се извърна, огледа вътрешността на синагогата и изведнъж забеляза часовника над входа.
— По дяволите!
Сигурен беше, че не е стоял тук повече от петнайсет минути, най-много двайсет. Но според часовника наближаваше пет часът, което означаваше, че беше прекарал в синагогата повече от три часа. Погледна собствения си часовник, който показваше същото, озадачено тръсна глава и каза, че трябва да тръгва.
— Съвсем изгубих представа за времето.
Мъжът се усмихна.
— Менората има такъв ефект. Има много загадъчна сила.
Двамата впериха поглед един в друг — Халифа изпита моментно замайващо усещане за пропадане, сякаш беше скочил отвисоко в чист син басейн, след което кимна, отстъпи от светилника и пое към изхода.
— Може ли да ви попитам как се казвате? — извика зад гърба му мъжът, когато детективът почти беше стигнал до изхода.
Халифа се обърна.
— Юсуф. — Измина секунда и след това повече от любезност, отколкото от искрен интерес, попита: — А вие?
Мъжът се усмихна.
— Аз съм Шомир Ха Ор. Също като баща ми преди мен и неговия баща преди него. Надявам се да се видим отново, Юсуф. Всъщност, знам, че ще се видим.
Преди детективът да успее да го попита какво има предвид, мъжът му махна и със същите странни плавни движения навлезе обратно в сенките на синагогата и изчезна от погледа му, сякаш беше излязъл от този свят.
Йерусалим
Центърът за душевно здраве „Кфар Шаул“ представляваше с нищо незабележим комплекс от жълти и бели каменни сгради, обградени с дървета и ниска ограда на стръмната част, в западния край на Йерусалим, там, където предградията се разкъсват и разреждат и плавно преминават в неравните, обрасли с борове склонове на Юдейските възвишения. Бен Рои пристигна в късния следобед, паркира пред главния вход на пропуска и осведоми пазача, че има уговорена среща с един от пациентите. Пазачът звънна някъде в комплекса и след три минути дебела възрастна жена в бяла лекарска престилка, която се представи като доктор Гилда Нисим, го поведе към болницата.
За Бен Рои идването тук беше ако не акт на отчаяние, то поне последната линия на разследването, която му беше останала до този момент. Въпреки че работи цялата предишна нощ и целия ден, просто не успя да открие каквато и да е връзка между Пиет Янсен и Хана Шлегел. Разбира се, беше изровил някои допълнителни подробности за миналото на Шлегел: точната дата на затварянето й в Аушвиц; фактът, че двамата с брат й са били докарани в лагера от Ресебеду, лагер в Южна Франция. Но тази информация беше прекалено разпокъсана, за да му даде някаква поне приблизителна картина за живота на убитата, да не говорим защо Пиет Янсен, или пък който и да било друг, би пожелал да я убие.